Хана се тръшна в едно кресло, от чийто подлакътник стърчеше пълнеж.
— Сигурно си дошъл заради Тони — подхвърли тя и си запали цигара, издухвайки синия облак дим в непроветрената стая.
— Да.
— Защо си мислиш, че мога да помогна?
— Защото си го познавала добре. „Виждали“ сте се около година, както ни каза той.
— Защо го казваш по такъв начин? — попита Хана и вторачи светлосини очи в лицето му.
— Как?
— С такова презрение. Аз наистина харесвах Тони. Разбира се, той беше пълен идиот. Един Господ знае какво търсеше тук два пъти седмично. Но пък познавам малцина като него, поне не толкова постоянни… ако разбираш какво искам да кажа.
За пръв път сержантът се вгледа в нея внимателно. Тя беше на двайсет и три или двайсет и четири години. Беше толкова бледа, че можеше да мине за болна. Черната й коса не беше особено бляскава и на острата сутрешна светлина кожата й изглеждаше доста загрубяла — мазна от бързите закуски, колата и цигарите, да не говорим за другите неща, които вероятно пушеше или си инжектираше. Носеше мръсен бежов пеньоар от рипсено кадифе с оръфани ръкави. Това сигурно не е обичайната й одежда, когато идват мъжете, предположи той.
— Знаеш ли дали Тони е бил замесен в нещо?
— Какво? Имаш предвид като изключим мен… нали, сержанте?
Търнър усети, че зад това блестящо изпълнение се крие болка. Хана беше искрено наранена от случилото се с Тони, но не можеше да го признае.
— Беше отровен с арсеник — подхвърли сержантът. — Знаеше ли?
Тя не отговори, но не отмести поглед.
— Много болезнена смърт, както се говори.
— Шибаняк! — избухна тя и запали друга цигара от фаса на първата. — Както вече казах, аз харесвах Тони. Да, той беше тлъст мечтател на средна възраст, но ме обичаше. Или поне така ми каза. Със сигурност не обичаше онази шибана топка свинска мас!
— Пам Кетъридж?
— Коя друга! Милата Пам. Без клитор, както се оказва. Поне така знам от Тони.
Търнър поклати глава и се ухили.
— Значи така. А обещаваше ли да те измъкне от всичко това?
— Разбира се — кимна Хана, а гласът й стана яден. — Поне два пъти на вечер. Нали ти казах, шибан идиот.
— Хана — Джес я изчака да престане да зяпа тавана и да го погледне, — знаеш ли, че можеш да ни помогнеш да хванем убийците му.
— Така ли?
— Мислим, че е бил забъркан в другите убийства.
— Тони беше мечок, сержант Търнър. Не може да е убил никого.
— Не казвам, че го е направил. Охранителните камери са го заснели близо до мястото, където е бил убит Амал Керим… Изглежда малко странно съвпадение, че тогава е идвал да те види.
— Защо? Да не мислиш, че можеше просто така да се отбие за едно бързо чукане?
— В два през нощта. Времето е малко странно.
— Виж, не знам накъде биеш. Каквото и да се е случило миналия петък, то няма да ви каже кой е убил Тони, или бъркам?
— Може и да ни каже.
Тя го гледа втренчено няколко секунди, после пак започна да изучава тавана. Една сълза потече по бузата й и капна на пода. Тя я избърса и го погледна.
— Не беше тук. Той ме помоли. Било въпрос на живот и смърт. — Изсмя се горчиво и дръпна силно от цигарата си.
— Обясни ли за какво става дума?
— Не.
— Каза ли къде е в действителност?
— Не! — Хана загаси цигарата и стана. Пеньоарът се отвори и отдолу се показа ленена нощница, бродирана с котенца и малки зайчета. Тя бързо се загърна отново и стегна колана.
— Искам да си вървиш вече — излая с внезапно заядлив тон. На вратата добави: — Предполагам, че сега ще ме погнете, защото съм излъгала, загубила съм времето на полицията и всички останали глупости.