Мъжът изчезна. Чуха се шумове от вътрешността на къщата и след малко вратата се отвори. Пред тях застана мъж, наближаващ петдесетте, с раздърпан халат. Имаше брадясало отпуснато лице и черни сенки под очите. Не каза нищо, но се отмести от входа, за да могат да влязат.
— Току-що си легнах — обясни той уморено и потърка дясното си око. — Работя на смени.
— Съжаляваме, сър. Вие сте господин Франсис, собственикът, нали?
— Да — кимна мъжът и внезапно се разсъни. — Какво има?
— Имате ли наемател, студент в колежа „Куин Мери“, на име Найджъл Търнбул?
— Да, те всички са студенти. Защо?
— Господин Търнбул тук ли е?
— Би трябвало да е в колежа — отговори Франсис. — Неговата стая е надолу по коридора, вдясно. — Той ги поведе по сумрачен коридор, осветен от гола крушка, виснала от оръфан кабел. Почука на врата с напукана мърлява боя. Не се чу отговор.
— Имате ли ключ?
— Да, но не бих…
— Господин Франсис, става дума за сериозен въпрос — спокойно обясни Грант. — Имаме причини да смятаме, че Найджъл Търнбул е замесен в убийство.
Франсис се ококори.
— Добре. Изчакайте минутка.
Той ги остави пред вратата на стаята и скоро се върна с голяма връзка ключове. Прехвърляше ги един по един, докато крачеше по коридора. Намери ключа, който търсеше, и го пъхна в ключалката. Когато го превъртя, чуха някакъв шум от стаята. Търнър се хвърли напред и блъсна с рамо вратата. Грант и Маклиби го последваха отблизо и успяха да видят един крак да се измъква през отворения прозорец.
Грант прекоси стаята тичешком, а Търнър се обърна и хукна към входната врата, като едва не събори Франсис на пода. Маклиби беше само на секунда след него. Когато излязоха на градинската пътека, видяха Найджъл Търнбул да тича към улицата. Беше толкова дебел, че сякаш се търкаляше. Търнър хукна към вратата, зави и едва не се блъсна в голямото шкембе на Търнбул, който правеше болезнени гримаси и мърмореше неразбираемо. Зад него, извил ръката му зад гърба, стоеше главен инспектор Пендрагън.
— А, значи успя да дойдеш — отбеляза Търнър малко задъхано.
38.
Лондон, март 1589 г.
Бях ужасно уморен, но Едуард Пърч настоя да разговаряме веднага и да съставим план. Изведе ме от стаята на Едмънд и аз го последвах в малък кабинет в дъното на коридора. Помещението беше оскъдно обзаведено. Вътре имаше голямо писалище, покрито с документи, и две кресла. Един слуга беше изпратен да донесе малко вино и хляб. Едва когато стана дума за храна, осъзнах колко съм гладен.
Кабинетът се намираше в задната част на Мечата градина, далеч от амфитеатъра и шума на тълпите. Едуард беше много делови. Той разчисти писалището и ми посочи едното кресло.
— От известно време зная за вашата мисия — започна той. — Във Франция имам хора, които работят за мен. Голяма част от търговията ни се върти между Париж и Лондон, но ти няма защо да си усложняваш живота с това. — Той махна презрително. — Моите хора са проникнали в мрежата на Уолсингъм. Уверен съм, че знаем много повече за делата и плановете на Главния секретар, отколкото той за нашите.
— Значи си чул за моята работа само от шпионите ти в Париж?
— Не, не. Получих лично писмо от Роберто Белармино. Помагал съм и на други преди теб. Мъже, изпратени в Англия като прости мисионери. Обаче зная за скорошната промяна във ватиканската политика. Негово Светейшество губи прекалено много добри мъже. Колкото и да ненавиждам Франсис Уолсингъм, неговите методи са твърде резултатни. Ясно е, че трябва да изкореним плевела напълно — кралицата трябва да умре.
Настъпи дълбоко мълчание, което беше нарушено от едва доловимия рев на тълпата около арената. Тогава Едуард попита:
— Може ли да видя пръстена?
Аз вдигнах ръка и той приближи свещта.
— Забележително е да видиш нещо, което някога е красило ръката на Лукреция Борджия — отбеляза той тихо и бързо се оттегли на мястото си зад писалището. — Но да се върнем към нашата работа. Ан донесе отровата от нейната къща.
Явно беше забелязал облекчението, което се изписа на лицето ми.
— Тя е добро момиче — потвърди той. — Дълго мислих как да постъпим. Кралицата е в Хамптън Корт, но ще тръгне оттам вдругиден, за да замине за Йорк. Ако искаме да ударим, това трябва да стане утре вечер. Остават пет часа до съмване. Трябва да се покриеш, докато слънцето изгрее. Аз съм уредил всичко. Ето какво трябва да сториш.