В малката стаичка под вече празния амфитеатър в Мечата градина беше тихо. Шумът от клането и ревът ги нямаше, но нищо не можеше да маскира вонята. В продължение на години смрадта на страх и смърт се бяха просмукали в тези стени. Тя щеше да остане вечно, помислих си аз. Или поне до събарянето на сградата.
Нямах представа за времето и не притежавах добър усет за отминаващите часове. Лежах на нара, вторачен в скосения бял таван. Малкият прозорец близо до вратата постепенно започна да добива форма в мрака и черното небе отстъпи на сумрака преди зазоряване. Трябва да съм задрямал, защото следващото, което осъзнах, беше кукуригането на петел. Станах и с търкане прогоних съня от очите си.
Чу се леко почукване и Ан влезе с леген гореща вода и парче ленен плат.
— Това се превърна в навик — казах аз, докато я наблюдавах как оставя легена на малката масичка до нара и сгъва кърпата в края на постелката ми.
— Отче, за мен е удоволствие — отговори сериозно тя.
Обърна се да си върви, но се поколеба.
— Ан, какво има? Остани и ми разкажи.
Тя се отпусна на крайчеца на нара с ръце в скута.
— Трябва да знаеш, че не е нужно да продължаваш със своята мисия — започна тя. — Никой няма да си помисли нещо лошо за теб…
— Може и така да е — прекъснах я, усмихвайки се, — но аз ще мисля лошо за себе си и знам, че Господ ще се разочарова от мен.
— Но…
— Няма но, Ан. Не се страхувам. Зная, че върша Божието дело. Зная, че ако умра, такава ще е била волята Божия. Това е Неговият план за мен.
— Но, отче, нещата се промениха. Отец Себастиан е мъртъв. — Тя се прекръсти. — А Последователите… разрушиха нашето паство. Двама от моите приятели бяха арестувани, а маестро Бърд успя да се измъкне като по чудо. Отец Гарнет също е затворен.
— Чух за отец Гарнет — отговорих аз. — Едуард ми каза, но не знаех нищо за твоите приятели. Съжалявам.
— Не трябва. Ние всички познаваме опасностите.
— Ан, тогава трябва да знаеш, че и аз осъзнавам опасността, пред която се изправям. Познавам я още от времето, когато започнах да се обучавам във Ватикана. Аз смятам, че моето предназначение е да служа на Бог колкото мога по-добре.
— Тогава не мога да кажа нищо повече.
— Можеш да ми пожелаеш късмет — предложих аз.
Тя се усмихна.
— Отче, ще направя нещо по-добро. Ще се моля за теб. — Тя ми подаде малкото стъклено шишенце с отровата.
— А ти какво ще правиш?
— Аз? Ще продължа с моята работа. Разбира се, Последователите ме подозират, но нямат доказателства. Сигурна съм, че един ден ще ми бъде заложен капан или ще бъда предадена и ще изстрадам последствията. Обаче ще отида на ешафода с чиста съвест и гордо сърце.
Пристъпих към нея и хванах ръката й.
— Ти си смела жена — казах й. — Бог да те благослови и запази.
Погледнах към ръцете й и когато срещнах погледа й, не можах да скрия сълзите си.
— Какво има? — попита Ан.
— Себастиан — обясних аз. — Изглежда едва сега осъзнах, че е мъртъв.
Моето безпокойство нарастваше с напредването на деня. През повечето време бях оставен на собствените ми мисли, които се въртяха около миналите болки и бъдещите страхове. Ан ми донесе храна и в късния следобед Едуард Пърч се появи с лист, на който беше начертан подробния план на двореца в Хамптън Корт.
След като той си тръгна, аз премислих плана му и почувствах съмнение в мен самия. Молих се дълги часове, исках Господ да ми даде силата, която ми беше нужна, за да изпълня задачата си. Обаче по-лоши от съмненията в мен самия бяха съмненията в хората, които ми помагаха. Как можех да съм сигурен, че Едуард Пърч няма да ме предаде? Той говореше за своята вяра, за своите задължения към Светия отец в Рим, но как можех да зная дали не получава и парично възнаграждение за своята работа. Хора като него правеха всичко за злато. Той искаше да ме накара да повярвам, че наградата му ще бъде попадането му в Рая и може би беше така. Може би бях несправедлив. Но ми беше трудно да изтрия съмненията си в човека, който изкарваше прехраната си с изнудване, хазарт и проститутки. Не беше ли за него убийството, по-точно цареубийството, просто още едно средство за печелене на пари?
Бях така потънал в молитви, че не забелязах как светлината в тясното помещение помръква, а малкият прозорец до вратата очертава тъмносиньо небе, нашарено с оттенъците на залеза. Точно се изправях, когато вратата се отвори и Едуард Пърч се показа на прага.