— Време е — каза той и ме погледна с очите на човек, който живее в несигурните покрайнини на обществото и разчита единствено на своя ум.
Подаде ми малка торба и някои дрехи: черна туника, черни панталони и черна шапка.
— Облечи ги — нареди той. — Ще ти помогнат да останеш незабелязан. В чантата има бельо за смяна и кама. Това е единственото оръжие, което можем да рискуваме да носиш на път за двореца, но то е достатъчно. Приготви ли пръстена?
Кимнах и му подадох шишенцето, което Себастиан беше пренесъл от Париж.
— Имам нужда само от една доза — обясних му аз.
— Тогава — каза той — единственото, което ми остава, е да ти пожелая късмет.
— Нямам нужда от късмет — отговорих сухо, — защото имам Бог на своя страна. — Обаче си помислих, че звуча като неблагодарник, затова добавих:
— Все пак благодаря, сър. Не бих могъл да стигна дотук без твоята помощ. — Извадих сгънат лист хартия от туниката си. — Ето ти чертежа на двореца. Запаметих колкото можах.
Мъж в черни одежди ни очакваше пред стаята. Той държеше факла, за да осветява коридора.
— Това е Мартин Феъруедър — каза ми Едуард Пърч. — Можеш да му се довериш. Той е издържал мъченията, толкова предпочитани от Главния секретар.
След тези думи Пърч ми стисна ръката, прекръсти се и си тръгна.
— Следвай ме — каза Мартин Феъруедър.
Нощта беше облачна и нямаше луна, която да осветява тесните, забулени от къщи пасажи и алеи в Саутуарк. Мечата градина се издигаше много близо до брега на Темза. Ние излязохме през задната врата, защото тълпата беше започнала да се събира пред главния вход за вечерното забавление. Следвах Мартин Феъруедър в мълчание надолу към реката, осланяйки се на Господ.
Къса стълба ни доведе съвсем близо до водата. В мрака успях да различа малка лодка, която се полюшваше на вълните. Един мъж, чието лице беше скрито от сенките, ни помогна да се качим и ни направи знак да легнем на дъното и да се покрием с два големи чувала. Почувствах как лодката потегли по течението и същевременно започна да вали, защото тежки капки почукваха по чувалите и попиваха в зеблото.
Знаех, че до палата на кралицата в Хамптън има не повече от четири левги, но стори ми се, че прекарахме цяла вечност в реката. Дъждът не спираше и безпокойството, което ме беше стиснало за стомаха, ми причиняваше гадене. Замръзвах, но от мен течеше пот и грубото зебло драскаше лицето и ръцете ми. Усещах как по цялото тяло ме хапят бълхи. Най-сетне лодката спря и чух драскането на тръстиките по малката й коруба, после глух удар, когато се блъснахме в брега. Рискувах и махнах чувала от лицето си, за да надникна през борда.
Прегънат на две, лодкарят дойде при нас и обяви:
— По-нататък не отивам.
След като хвърлихме торбите си на брега, с Мартин се прехвърлихме през борда във водата. Тя стигаше до гърдите ни и аз ахнах, защото беше ледена. Трябваше да направя няколко опита, докато се изкатеря по калния бряг. Успях благодарение на помощта на Мартин.
Лодкарят изчака, докато се увери, че сме в безопасност на сушата и без да каже дума, обърна лодката си към Саутуарк и изчезна в нощта. Ние бързо се преоблякохме в сухи дрехи и прибрахме мокрите в торбите, които вързахме за един голям камък, преди да ги спуснем между тръстиките. Сега бяхме облечени като пазачи — с червени панталони, кожена туника и бяла плюшена яка.
— Дворецът е малко по-нататък надолу по реката — каза бързо Мартин. — Аз ще водя. Има скрита желязна врата във външната стена, източно от главните сгради. Ако хората на Едуард са спазили думата си, трябва да я намерим отключена. Щом се озовем зад стената, няма да е трудно да си осигурим достъп до самия дворец. Никой няма да забележи още двама непознати пазачи.
Пътят беше труден. Снегът се беше втвърдил и наскоро падналият дъжд не го беше разтопил напълно. Калта под него беше замръзнала. Минавахме през полето и видяхме алея с дървета, която водеше към двореца. Не го бях виждал толкова отблизо. Той се извисяваше застрашително и изглеждаше огромен: тухлени стени се издигаха над напудрени със сняг градини, големи правоъгълни комини стърчаха в облачната нощ. Няколко жълтеникави светлини проблясваха в горните прозорци на източното крило. От чертежа знаех, че това са покоите на кралицата.
Правехме всичко възможно да се придържаме към сенките на дърветата, докато не стигнахме външната стена от недялани камъни. Мартин ме поведе на изток и скоро намерихме вратата. Тя имаше вид сякаш не беше използвана от години. Решетката беше ръждясала и пантите изстенаха, когато Мартин я бутна. След няколко сантиметра тя заяде и не мръдна повече, но имаше достатъчно място да се промушим.