Наведох се, прехвърлих ръка през края на леглото, затворих очи и стрелнах ръката си напред.
Първо чух звука… едно фууф! Въздушно течение близо до ръката ми… а след това болката. Очите ми се отвориха широко и аз видях как едно острие срязва ръката ми и пръстите ми се търколиха в леглото. Кръвта опръска ужасеното лице на кралица Елизабет, която беше скочила от леглото си.
Не можех да извикам. Нямаше да се чуе звук. Усетих някого до мен. Той ме сграбчи за ръката и почувствах острието на меча да опира в гърлото ми. Мъжът вече се готвеше да забие желязото в плътта ми.
— Не! — изкрещя кралицата, бледа като смъртта.
— Но… Ваше Величество!
— Уилям, казах не.
Успях да обърна глава, когато острието се отдръпна от гърлото ми. До мен, стиснал оръжието и издал брадичка напред, стоеше Антъни.
Затворът „Нюгейт“, Лондон, март 1589 г.
И сега вече стигам до края на моята изповед, защото това всъщност е този тъжен разказ — изповедта на един неуспял убиец. Чувам тропота на ботуши пред моята килия и дрънченето на ключовете. Пазачите идват, за да ме заведат на мястото за екзекуции.
В този миг се чувствам странно спокоен. О, не се съмнявайте, че прекарах много нощи в ужас, когато предугадих съдбата си. В моите сънища вече усетих как ножа на палача ме изкормя. Много пъти си мечтаех да умра от мъченията, на които бях подложен, но благодарение на уменията на кралския лекар не можах да стигна до Господните двери… А сега една нова надежда прониква в съзнанието ми. Защото зная, че макар да се провалих в мисията си да убия Тюдорската курва, все пак служих Богу с цялото си сърце и цялата си душа. И ми се ще да вярвам, че Бог ще ми прости неуспеха и ще ме приеме радушно на небето.
Тук, в този затвор, чух странни и ужасни неща. Моят пазач с голямо удоволствие ми разказа как е умряла Ан Дохърти и как Едуард Пърч е хлипал като дете, когато палачът нахлузил клупа на врата му. Последната новина, която ми съобщи, е, че кралицата лично ще присъства на моята екзекуция. Е, ще видим.
А моята Немезида — какво да кажа за него? Антъни е роднина на Уолсингъм. От приказките на моя тъмничар разбрах, че за да усъвършенства ролята си в моето падение, е взимал уроци от най-големия лондонски драматичен актьор — Едуард Алин. Сега, въпреки болките и гнева си, не мога да отрека уменията на момчето. Проклет да е.
Ах, тракането се усилва. Ето вратата се отваря. Страхувам се, че времето ми изтече докрай. Какви ще бъдат последните ми думи? Дали да изрева ругатни и да повърна жлъчка на страницата? Не, няма да го направя. Защото ще получа най-доброто. Скоро ще срещна своя Господ. Ще бъда отново със Себастиан, с Ан и всички други мъченици, които умряха за Единствената Истинска Вяра. Защото, Господи, твоя е силата и славата вовеки. Амин.
39.
Степни, петък, 10 юни, 6:30 следобед
Пендрагън пусна електронния диктофон в стаята за разпити №2, облегна се на стола с отпуснати в скута ръце и преплете пръсти.
— Може би трябва да започнем отначало — каза той на Найджъл Търнбул.
Младият мъж беше толкова дебел, че бутовете му преливаха от двете страни на металния стол. Оглеждайки го внимателно за пръв път, Пендрагън осъзна, че Търнбул изглежда най-малко десетина години по-стар от действителната си възраст. Беше напълно плешив, а под очите му имаше бръчки. Голямото му чело беше покрито с капки пот.
— Аз пусках музика като диджей в „Лъв Шак“, когато някакъв мъртъв тип падна от вентилационната шахта на тавана. Това е всичко, което зная за вашето разследване, господин главен инспектор Пендрагън.
— Ех, Найджъл, знаеш ли, че за човек толкова затънал като теб, си ужасно нахален.
Търнбул се вторачи в него и кръстоса ръце над едрия си гръден кош.
— Добре, нека не почваме от началото, а от резултатите на криминолозите. През последните два дни две много необичайни растения са изнесени от парник до лабораторията в „Куин Мери“.
— Това се случва непрекъснато.