Но това не беше всичко. След като окачи огърлицата на Уилям, намествайки я на раменете му с усмивка, кралицата му поднесе и малка кутийка.
— Желаем да имаш това, Антъни — каза му тя. — Това е още един знак на Нашата вечна благодарност. Можеш да я отвориш едва когато излезеш оттук.
След като излезе от залата, прислужниците го поведоха през поредица коридори. Неспособен да овладее нетърпението си, Уилям отвори в движение кутията и се вторачи ужасен в пръстена на Лукреция Борджия. След като излезе на утринната светлина от кралските конюшни, той извади пръстена от кутията и го сложи на пръста си.
Двамата му другари, Томас Марчмейн и Никълъс Мейкпийс, бяха яхнали конете си и го чакаха с неговата бяла кобила Ишбел, оседлана и готова. Той дръпна юздите и ги поведе по калния път, който се спускаше по склона. Поеха към главния път, който щеше да ги отведе в Сити и отвъд.
Когато стигнаха Лондонския мост, слабото слънце вече се издигаше високо в небето. Никълъс и Томас яздеха напред и спряха на входа за моста. Уилям ги настигна и видя три пики да стърчат от опорната стена. На всяка от тях беше набучена глава. Трудно ги разпозна. На първата пика стърчеше главата на Едуард Пърч, която можеше да бъде разпозната единствено по белега, който се спускаше от носа му до горната устна. В центъра стърчеше главата на отец Джон Уилям Алън. Лявата част на лицето му липсваше и почернелите сухожилия се полюшваха от костите. Вдясно беше побита главата на Ан Дохърти. Останките от черните й коси бяха полепнали по лицето заедно с отдавна съсирената кръв. Очите й бяха изкълвани, а устата й представляваше червена дупка.
— Веселата троица — изкикоти се Никълъс Мейкпийс. — А, Уилям? — Уилям не му обърна внимание и остана вторачен в трите глави. За пръв път пълната тежест на стореното се стовари на плещите му. Едуард Пърч със сигурност беше престъпник и католик, може би едно злощастно съчетание. Но отец Алън? В най-лошия случай той беше заблуден, управляван от сили, които нито разбираше, нито поставяше под въпрос. Може би, замисли се Уилям, той и Джон Алън не бяха толкова различни. И двамата бяха убивали, за да защитят своята вяра. Те бяха войници, които водеха сражение. Ако ролите им бяха разменени, и двамата щяха да постъпят по същия начин.
Той едва се застави да огледа опустошените черти на Ан. Това беше част от неговото изкупление, защото, макар да бе Божи войник, трябваше да отговаря за своя дял в тази смърт. Ан, скъпа, Ан. Тя го беше обичала, а той я измами. Нейната душа беше благородна. Единственото й престъпление бе, че почиташе погрешния Господ, молеше се пред грешния олтар. Може би, каза си Уилям, в един по-добър свят би могъл да я промени, вместо да я обрече на възможно най-лошата смърт. Насили се да откъсне поглед от нея. След това, без да каже дума, свали огърлицата и я прибра внимателно в чантата на седлото. Дръпна юздите и смуши с пети кобилата, която се понесе в лек галоп по пътя на изток, който извеждаше от Лондон.
Излязоха през Източната порта без премеждия и поеха по пътя за Есекс. Снегът и дъждът бяха превърнали пътя в каша. Заваля суграшица, а от север задуха режещ вятър. Един час борба с пътя изтощи конете и когато започна да се смрачава, видяха в далечината приятна светлинка.
— Тази вечер бих платил двойно за халба ейл в „Сивият пътник“ — заяви Никълъс, който се вмъкна между двамата си другари.
— Аз, приятелю, бих платил тройно — отговори Уилям. — И бих предложил първородното си дете за удобно легло.
Гостилницата беше много стара. Част от нея беше построена от плет, измазан с кал, и някои твърдяха, че е започнала да обслужва пътниците между столицата и Колчестър преди векове, когато Хенри II е бил крал. Гостилничарят познаваше Антъни и двамата му другари и ги посрещна в топлото помещение, поднесе им супа и ейл и им предостави най-добрите си стаи.
Уилям беше в празнично настроение и черпеше всички в гостилницата. Обаче след няколко халби ейл стана необщителен и вече не беше приятна компания. Томас и Никълъс се опитаха да го развеселят с вулгарни истории, но не успяха, затова поканиха няколко местни курви.