— Хайде, Уилям, какво те тревожи? — попита Томас. — Без съмнение тази вечер трябва да си най-щастливият човек в цяла Англия.
Антъни се усмихна насила.
— Прав си, Томас, но съм тъжен и дори животът ми да зависеше от това, не мога да обясня защо. Ако ме извините, ще изляза да глътна малко въздух. Може би това ще ме разведри.
Гостилницата се издигаше на брега на реката и големият дървен балкон в задната й част се надвесваше над водите. Говореше се, че старият крал Хенри, бащата на кралицата, е ловувал в полетата около реката и отседнал в „Сивият пътник“ със своята предпочитана любовница.
Уилям се облегна на перилата и се загледа над водата. Точно под балкона се виждаше каналът, който водеше до помийната яма встрани от кръчмата. Отвъд нея се простираха черни полета. Той знаеше източника на своята мъка — Ан. Не можеше да прогони от съзнанието си спомена за лицето й, разкъсано и осквернено. Празните черни отвори, където преди бяха милите й зелени очи, сякаш го влачеха към преизподнята.
По време на пътуването от Лондон беше обръщал малко внимание на лошия път, лепкавата кал и студа. Главата му беше пълна със спомени за мъртви лица. Опита се да се потопи във фалшива веселост и алкохол, но не се получи. Отново и отново си задаваше един и същ въпрос. Дали Господ ще му прости? Ще извини ли Бог ужасите, които позволи да се стоварят върху човек, който го обичаше и му се доверяваше? Знаеше, че тримата предатели са били еретици, затова заслужаваха двойно наказание. Знаеше също, че Бог прощава убиването на еретици… но Ан, скъпата Ан?
Обърна се и видя двама мъже да крачат към него. Те бяха обгърнати в мрак и за миг той си помисли, че са Томас и Никълъс, които идват, за да се опитат още веднъж да го утешат. Но когато мъжете излязоха на слабата светлина, хвърляна от гостилницата, видя, че са непознати, и посегна към камата си.
Двамата се приближиха до перилата.
— Студена нощ — подхвърли единият със силен местен акцент.
— Така е — съгласи се Уилям.
— Отдалече ли идвате? — попита другият.
Уилям усети спазъм на безпокойство в стомаха си. Той беше роден в света на облагодетелстваните, но беше научил много за актьорството и измамата. Беше разигравал двуличната си игра в Саутуарк в продължение на една безкрайна година. Започна да отговаря на втория мъж, за да не събуди подозрение за намеренията си, и бързо се стрелна встрани, към вратата на гостилницата.
Двамата мъже обаче имаха светкавични рефлекси. Единият протегна крак и Уилям полетя към дъсчения под. Преди да се изправи, мъжът вече беше отгоре му. Уилям се извиваше и търкаляше и накрая успя да наруши равновесието на своя нападател, запращайки го на пода. Задвижван от истински ужас, скочи на крака и избегна един удар на втория мъж. Изтегли бързо камата си и острието й проблесна. Размаха я заплашително пред нападателя.
Мъжът, когото беше запратил на пода, отново бе на крака, извади кама и започна да се промъква зад жертвата си. Другият се хвърли напред, а Уилям замахна и заби лакът в корема му. Непознатият изстена и се стовари тежко върху стената на кръчмата. Уилям осъзна открилата се възможност и се стрелна към края на балкона. Там имаше малка врата, през която можеше да се измъкне.
Стисна дръжката, но вратата беше заключена. Това усилие му струваше скъпо. Мъжът с камата беше невероятно бърз и вече го наближаваше. Другият също стана и хукна към него. Беше извадил изпод туниката си нещо голямо и тежко на вид. Някаква палка.
Уилям стоеше с гръб към вратата, стиснал камата в дясната си ръка, а лявата бе близо до острието, както беше се научил в Саутуарк. Мъжът с ножа замахна със смайваща бързина. Острието улучи лявата ръка на Уилям и го накара да изреве от болка. Другият с палката се хвърли напред и Уилям усети остра болка отстрани в главата. Замахна напред с камата, но мъжът с палката отскочи и отново му нанесе удар, този път по ръката. Изби камата и му строши три пръста.
Едва тогава Уилям се сети за пръстена. Падна назад към вратата, а по очите му се стичаше пот. Вдигна смазаната си ръка, отвори смарагда и го размаха пред себе си.
Двамата му противници изглеждаха объркани, след малко единият се усмихна и каза подигравателно:
— О, какъв нов ужас е това?
Уилям замахна към лицето на мъжа с камата. Някакво странно предчувствие или суеверие накара нападателят да отстъпи. После той погледна приятеля си и едновременно се спуснаха напред. Уилям също се хвърли към тях и някак успя да се промъкне помежду им. Кракът му обаче попадна на разхлабена дъска и той изгуби равновесие. Падна тежко на ръката си и почувства как шипът го жилна в бедрото.