Изправи се и заотстъпва към перилата на балкона. Двамата мъже го наблюдаваха и изведнъж замръзнаха на място.
Уилям се стовари на перилото. Тялото му започна силно да се тресе. Грозен звук се понесе дълбоко от вътрешностите му и устата му зина широко. Той потрепери и изригна струя бълвоч и кръв. Силата на изригването тласна главата му назад и той се прекатури през парапета като восъчна кукла и падна в реката.
Двамата мъже хукнаха към парапета точно когато Томас Марчмейн и Никълъс Мейкпийс се показаха на прага на гостилницата. Те гледаха смаяно как Уилям Антъни падна на речния бряг с главата надолу и потъна сред тръстиките. Безизразното му лице беше парализирано, устата — зинала, а очите — вторачени в нищото. След това изчезна, всмукан от отходния канал, който водеше под къщата, където течението промиваше помийната яма на гостилницата „Сивият пътник“.
44.
Степни, събота, 11 юни, 8:35 вечерта
„При Нели“ беше нов ресторант в „Бетнъл Грийн“ на около километър от Майл Енд Роуд. Заведението беше получило възторжена оценка в „Тайм Аут“ и бързо се превърна в мястото, където можеш да хапнеш в квартала. Пендрагън извади късмет, че успя да намери маса за двама в събота вечер. Собствениците бяха направили ресторанта по вкуса на модерните и богати лондончани от източната част на града. Той напомняше на рецепция в някоя голяма офис сграда: бели и сиви стени, огромни постмодерни картини, каменен под, тесни столове, които внушаваха опасения, че ако мърдаш много, ще вземат да се строшат. Не му хареса.
— Не е ли красиво? — каза Сю, когато една кльощава и почти плешива келнерка в черно взе връхните им дрехи.
— Впечатляващо — каза той и се огледа.
Настаниха ги и им дадоха огромни менюта — отделни листа от черен картон с много малък блок от сиви букви, разположен малко встрани от центъра. Джак го разглеждаше леко объркан. Ресторантът ечеше от шума на разговори и музиката едва се различаваше — беше електронна — Брайън Еро или може би Моби.
Пендрагън точно се готвеше да поиска менюто с вината, когато чу познат мъжки глас:
— Я гледай ти.
Пендрагън се обърна и видя Фред Тейлър, журналиста от „Газет“. Както обикновено, той водеше и фотограф. Пендрагън погледна Сю и въздъхна.
— Главен инспектор Пендрагън — каза немилостиво Тейлър, — това е много мило. И коя е дамата с вас?
Пендрагън се готвеше да отговори, когато се намеси Сю.
— Намирам за крайно грубо, когато някой не се обръща пряко към мен — изстреля тя. — Аз съм д-р Сю Латимър. А вие?
Тейлър изглеждаше смутен, но бързо си възвърна самообладанието. Пристъпи към нея с отвратителна усмивка и протегна ръка:
— Фред Тейлър от „Газет“.
— О — възкликна тя тихо, — значи вие сте авторът на безвкусната статийка онзи ден?
— Сю… всичко е наред — каза й Пендрагън.
За тяхна изненада Тейлър започна да се кикоти.
— О, Джак, как ги избираш все раздразнителни, а, приятелю? — каза той, а очите му се стрелкаха от Сю към Пендрагън и обратно. — Газ? — обърна се той към фотографа. — Можеш ли да щракнеш един-два пъти щастливата двойка?
— Я почакай! — възкликна Пендрагън, но вече беше твърде късно, светкавицата проблесна. Той си пое дълбоко дъх и успя да овладее гнева си, но Сю скочи от стола си и посегна към апарата през врата на фотографа.
— Госпожо, не пипайте апаратурата — изквича Газ, отстъпи и се блъсна в масата зад него.
Тейлър избухна в силен смях.
— Фантастично — подметна той и се обърна да си върви. — Джак, вече измислих заглавието. „Главният инспектор на среща, а убиецът е още на свобода“. — Газ се затътри подире му.
— Джак, нали няма да оставиш това така? — попита Сю.
Пендрагън стискаше зъби и броеше наум до десет. Когато заговори, звучеше толкова спокоен, че сам се изненада.
— Повярвай ми, гневът прави нещата десет пъти по-лоши.
— Но това не е честно! Ти също трябва да имаш почивка, както всички останали.
— Да, но този човек ми има зъб от първия път, когато се срещнахме. Нищо, казано от мен, не би променило нещата. Той е просто на лов за вещици. Най-доброто, което мога да направя, е да реша случая. Успехът е най-сладкото отмъщение.