Никол Сейнт Джон
Пръстенът на Медичите
Глава първа
Навън дъждът барабанеше монотонно по настилката на Минета Стрийт. Седях с ръце върху скута, изправена на флорентинския стол с високата облегалка. В малкото помещение, запълнено от сбирките на чичо Джъстис, захладня, но аз нито светнах лампата, нито пък разпалих слабия огън зад преградата от черупка на галапагоска костенурка. Над жаравата се виеха няколко пламъчета, а големият рубин на дясната ми ръка проблясваше меко на гаснещата светлина.
Срещу ми се бяха разположили адвокатът, почитаемият мистър Блайдън, и партньорът му. Двамата седяха като истукани на ръба на столовете си и се стараеха да се изразяват ясно. Имаха вид на джуджета от книжка с детски приказки.
— Надявам се, че се изразих пределно ясно, мис Стантън — обади се мистър Блайдън и присви устни. — Нда, съвсем ясно.
Наистина се бе изразил пределно ясно, но не исках да покажа, че съм го разбрала. Воднистосините очи и на двамата вече ме бяха преценили — млада, незаможна, прекалено образована, сираче. В погледите, които си размениха, се четеше пълно единодушие относно моята личност. За тях представлявах същество от женски пол, което отгоре на всичко не е и съвсем грозно. Следователно от мен не можеше да се очаква разумно поведение. Разбирах добре, че спокойствието, с което ги изслушах, им действа на нервите. Една истинска дама вероятно щеше да се строполи в несвяст. Тя неминуемо щеше да страда от болезнения спомен за погребението, свършило едва преди някакви си час и половина. Само че в много отношения аз не отговарях на представата за истинска дама, наложила се през 1874 година в Ню Йорк. Скръбта ми не засягаше никого и когато под проливния дъжд на гробището Тринити мистър Блайдън ме заговори, настоявайки да обсъдим някакъв делови въпрос, аз пресякох думите му с рязко, мълчаливо кимване. Той, естествено, не можеше да знае, че зад застиналата маска на лицето ми, освен тъга се таи и гняв.
Защото не можех да простя на двамата, че се намесват в личния ми живот тъкмо в мига, в който за последен път оставам насаме с чичо Джъстис. Не, не с чичо си — оказа се, че не ми е бил никакъв чичо. Тъкмо това бе и един от фактите, които мистър Блайдън оповести „пределно ясно“.
Е, добре, вече бях наясно по въпроса. Макар че до този момент истината не ми бе известна — просто не знаех, че през всичките тези години съм била лъгана, че чичо Джъстис никога не е бил чичо на покойния ми баща и че почти през цялото време майка ми и аз сме били издържани от човек, който не ни е дори и роднина. Баща ми е загинал при нещастен случай още преди да се родя и ни е оставил без всякакви средства за препитание. Бях четиригодишна, когато чичо Джъстис ни откри насред изискано прикритата нищета, в която живеехме и ни прибра при себе си. Обикнах го още в първия миг. Майка ми беше горда жена и не приемаше милостиня, в този случай обаче нещата стояха другояче, тъй като Джъстис Робинсън се падаше родственик на баща ми. Само че това не отговаряше на истината, както научих току-що. Мистър Блайдън очевидно си мислеше, че този факт ми е известен. Той изобщо не подозираше, че щях буквално да припадна от понесения шок. За щастие притежавах несъкрушима гордост, която ме крепеше по-силно, отколкото стегнатият корсаж на траурната ми рокля от рипсена коприна. Притежавах, разбира се, и пръстена на Медичите.
От вниманието ми не убягна алчният поглед, с който мистър Блайдън наблюдаваше пръстена. Надеждите му обаче бяха напразни. Защото чичо Джъстис ми го подари по случай двадесет и първия ми рожден ден, оповестявайки „пределно ясно“, че той е мой и само мой. Помежду ни съществуваше негласното споразумение, че след неговата смърт аз ще поема колекцията от старинни предмети и ще я управлявам чрез обмислени продажби и разумни покупки. За съжаление чичо Джъстис очевидно бе пропуснал да уведоми адвокатите си по този въпрос, поради което почитаемият мистър Блайдън обяви, че къщата на Минета Стрийт вече не е мой дом, че той в качеството си на управител на наследството поема в свои ръце имуществото на покойния и че „мда, разбира се“ всички старинни и редки премети, преградата от черупка на костенурка, гоблените и късовете китайски кехлибар вече се полагат по право на законните наследници, където и да се намират те.
Пред мен чичо Джъстис не бе споменавал нито дума за други наследници, а не знаех и почти нищо за неговото семейство. Внезапно през ума ми мина, че познанията ми за моето собствено семейство също са повече от оскъдни. Просто дотогава този проблем бе някак далеч от мен. Ние тримата — майка ми, чичо Джъстис и аз — представлявахме единна, самостоятелна и затворена група.