Подлата, лукава сестра, втората поред любов, прикрила истинския си нрав зад ангелска усмивка. Изабела! Не Марина!
Глава двадесет и две
Все повече се приближавах до разрешаването на загадката.
С девича обич едната се дари на чужденец, изискан кавалер… Марина, по-младата, неомъжената. Рос, не измамникът — художник, а някогашният самотен младеж… изоставеният, отчаян млад мъж, намерил убежище зад застиналата си маска, мъжът, към когото се стремеше душата ми и към когото Марина някога не е била безразлична. Рос не беше неверният съблазнител, както се опасявах, а самотният, измамен чужденец.
Аз, човекът, който винаги е придавал огромно значение на истинските стойности и никога не е понасял лицемерието, аз, както и целият останал свят, позволих да ме заблудят. С Дамарис обаче нещата не стояха така. Дамарис, потопената в света на фантазиите, Дамарис се оказа човек с безпогрешен усет за истината — този факт трябваше да ме наведе на някои мисли.
Великолепието и излъчването на Марина ме подлъгаха — вероятно в резултат на собствената ми неувереност — да сметна нея за гордата и зла сестра. Когато мама бе тук, каза веднъж Дамарис, всички около нея избледняваха. Пред вътрешния ми взор с голяма бързина премина цяла серия от образи и събития. Младата Марина, немного по-различна от Дамарис, със своеобразна хубост, която е могла да се разгърне единствено в любовта. Марина, също като мен, сигурно се е почувствала силно привлечена от бостънския младеж, подложен на толкова житейски изпитания. Девойка от висшата аристокрация… какъв ли балсам ще да е била нейната любов за ранената душа на гордия, унизен единак! Подобно чувство на благодарност сигурно е изпитвал и Уорън спрямо Дамарис. Както Уорън, така и Рос откликнал на сърдечните трепети на младото момиче. И то, разбира се, започнало да мечтае.
И точно в този момент пристига Изабела. Изабела, сияйна като слънцето. Със своя чар и коварство тя застава между самотното момиче и самотния млад мъж. Точно в същото ме обвини и Дамарис — заради Уорън. Задъхах се. Ето го орнаментът, който се повтаря безброй пъти — долавях смътно нещо подобно и по-рано. Животът ни се отразяваше в тъмните, могъщи схеми на гоблена.
Тъй една сестра ограби любовта що нявга чужда беше.
Рос сигурно е разказал и на Марина своята история, сигурно и на нея е показал огърлицата, предопределена за майка му. Но после, на сватбения ден, Изабела си я е сложила и я е понесла гордо. Дамарис не искаше да докосне огърлицата. Защото малко преди смъртта си Изабела я е държала в ръка.
Какво още каза Дамарис? Тя спомена още нещо, което в момента не помнех. Затворих очи, пред мен изплува зимната градина. Сякаш чувах пресекливия, задъхан разказ на Дамарис: внезапно ме облъхна тежкото ухание на цветята. Дамарис, тънкото, малко момиче, каквато я помнех от пансиона, влетява разгневена в зимната градина и се спъва. Спъва се в пътна чанта…
Дамарис с широко разтворени очи: „Значи това е било… знаела съм го през цялото време…“
Уорън: „Та нали тя ме повика… не биваше да се показвам никому“. Уорън е стоял зад завесата от бръшлян и е чакал. Отново чувам гласа на Дамарис: „Този ден тя изглеждаше щастлива, възбудена.“ В белия си костюм с гарнитура от кожа. Орхидеи са красели косата й. Била е вбесена от котешките косми по роклята си. След това двете с Марина се скарват. Звънлив смях, огърлицата е в ръката й. А в краката й пътната чанта.
Очевидно Изабела се е готвела да напусне мъжа си и да избяга с Уорън. Щяла е да вземе със себе си и огърлицата, тъй като се е чувствала нейна законна собственичка. Огърлицата, която Рос обичаше тъй много, но не заради Изабела, а заради майка си.
И всичко това беше написано в стихотворението. Отворих очи, през тялото ми премина тръпка и погледнах надолу към гоблена — пръстите на ръката ми се бяха вкопчили инстинктивно в тъканта му.
Но появи се мъж, в изкуствата тъй сръчен съзря той дамата прекрасна… да, тя наистина го е запленила.
Уорън е обожавал Изабела. За него, както и за всички останали, тя била прекрасната мадона. Единствена Дамарис я е прозряла, но в заслеплението си не сме забелязали този факт.
Запитах се какво точно знае Дамарис и доколко подсъзнанието й е участвало в написването на стихотворението. На места то звучеше като прорицание на оракул — тайнствено и двусмислено. Само човек, който знае истината, би могъл да го разтълкува правилно. Не се учудвах изобщо, че Дамарис е изпитала вътрешна потребност да унищожи гоблена с изобразените на него цветя — символи. Защото целият дом Калхън би се разпаднал като къщичка от карти, ако легендата Изабела се окажеше измама. Изобличеше ли някой Изабела, отнемеше ли й ореола на непорочност, нямаше да остане абсолютно нищо от идеала, в името, на който живееха обитателите на този дом.