Отблъсната, но вярна докрай, Марина се е отдръпнала в полза на сестра си, за да получи любимият онова, за което копнее душата му. Лъжовната любов на Изабела, в която той повярвал и която „минала любов уби“… наистина, „дойде смъртта и всичко покоси“! Смърт от ръката на собствената дъщеря, доведена до предела на своята психическа издържливост. Дъщеря, която се спънала в пътната чанта, която е знаела повече, отколкото е можела да понесе и накрая замахнала, заслепена от гняв. Да, Атина, сивооката богиня на мъдростта… заблуждавала съм се, че преплетените характери в тази история имат за свой първообраз някой Ренесансов сюжет. О, не, корените им се протягаха далеч назад във времето и стигаха до началата на древния Рим.
Лавиния. Така се е казвала втората жена на Еней, метежния пътешественик. Едва при нея, в Италия, той намерил своята истинска родина.
Не, не биваше да отклонявам мислите си в тази насока.
Сравняваха Изабела с Ла Бианка. Рос, Марина, Дамарис и Уорън хранеха към нея всепоглъщаща любов, която граничеше просто с лудост. Всички те се нуждаеха от вярата си в непогрешимата Изабела. Единствена Дамарис преди много време се бе препънала в истината, за да я зарови след това някъде дълбоко в себе си.
Веднъж сравних Дамарис с красавицата от известната приказка, която омагьосана, потънала в дълбок и дълъг сън. Приятелката ми не можеше да се освободи сама от магията на Изабела, точно както и гобленът нямаше да се намери сам, без намесата на някой друг. След завръщането на семейството в Бостън Дамарис сякаш живееше в просъница. Едва моето разследване я събуди, ровенето в душата й, постоянните въпроси и волята, която се помъчих да й внуша, за да си припомни драматичните събития. Защото бях непреклонна в убеждението си, че истината и само истината е тази, която може да я изпери. Действително, в този дом на мен се падна ролята на катализатор — и то за много събития.
Дамарис си възвърна паметта, но това се оказа опасно — симптомите на отравяне са започнали чак след като семейството се завърнало в Бостън. Запитах се кой ли желае да заличи спомените й. Всъщност всички до един — Рос, Марина, Уорън и дори самата Дамарис — всички те имаха някакъв интерес тя да забрави миналото. И наистина, Дамарис беше близо до пълната забрава, но също така бе близо и до смъртта; само че умря не тя, а мъжът, „в изкуствата тъй сръчен“.
Както светлината прониква в мрака, така и аз започнах да осъзнавам истината. Внезапно обаче отново изпитах усещането, че съм наблюдавана. Изправих се бавно от мястото си, извърнах се и съзрях Марина, застанала в рамката на вратата.
Сякаш я виждах за пръв път през живота си. Един или два пъти до този момент имах възможност да проникна зад фасадата й и да доловя душевната й разруха. Само че не бях я прозряла, бях сгрешила по отношение на личността й. И то в резултат на обикновена женска ревност, признах си откровено наум.
Марина беше облечена в халата си, златистата й коса падаше свободно по раменете, но в нея вече сребрееха и побелели кичури. Бръчките около очите й ме натъжиха истински. Всъщност тя бе все още млада, а изглеждаше като жена на години. В цялостното й излъчване се долавяше обаче нещо ново: Явно най-сетне бе намерила душевен покой. Стоеше облегната на рамката на вратата и ме наблюдаваше спокойно с красивите си тъмни очи.
— Вече знаете, нали? — наруши тя мълчанието. — Бях сигурна, че все някой ден ще се досетите. Може би дори така е по-добре, тъй като сега ще можете да ми помогнете.
— Да ви помогна ли?
— Рос не бива да научава нищо. Разбирате какво имам предвид, нали? Толкова често са го уязвявали. За него любовта на Изабела представляваше някаква… светиня. Много жестоко ще бъде да ограбим вярата му.
Колко странно, Рос беше най-силната личност, която познавах, но въпреки всичко ние всички изпитвахме нужда да се отнасяме към него майчински. Марина бе съвършено права — не биваше да разрушаваме заблудата му.
Марина наблюдаваше внимателно моето изражение и кимна удовлетворена; очевидно бе разгадала мислите ми.
— Убедена съм, че мога да разчитам на вас. Вие го обичате. Не, не казвайте нищо, няма нужда да ме щадите. Дълго време, а може би дори винаги, той виждаше в мен единствено малката сестра на Изабела. А що се отнася до някои… неща между нас, те се дължаха на определени биологични потребности, но не и на любов.