Започнах да разбирам от кого Дамарис е овладяла способността да отсява безпогрешно същината от второстепенните неща.
— Беше Уорън, нали? — попитах.
— Да. Уорън и Изабела. — Марина отиде до стария люлеещ си стол при сандъка с шивашките принадлежности, отпусна се тежко върху него и притвори очи. Беше уморена до смърт. Не след дълго ги отвори отново, погледна към тавана и се прозя крадешком. — Колко странно. Олекна ми, щом заговорихме за тези неща. Твърде дълго ги пазих само за себе си.
— Още от самото начало ли подозирахте истината?
— О, не, тогава все още не. Мислех си, че наистина го обича. — Очевидно имаше предвид Рос Калхън. — Бях все още твърде млада и… единственото, което желаех, беше да бъде щастлив. В началото наистина бе така и аз бях удовлетворена. После обаче… — При тези думи тя повдигна примирено рамене.
— В градината ни в Гарда — продължи тя с безизразен глас, — имаше статуя на Диана, ловджийката — девственица. Постепенно осъзнах, че сестра ми е като нея. Важен бе ловът, не плячката. Тя разпръскваше чара си във всички посоки като мрежа, в която нещастните жертви се заплитаха. В момента обаче, когато уловеше някого, интересът й към него умираше и начаса му обръщаше гръб. Такава си беше, не можеше да бъде друга. Обаче той… той я боготвореше. Толкова негови мечти са се разпадали на прах… не биваше да се разочарова още веднъж. Реших да поема тази задача върху плещите си.
— Прикривахте ли нейните „ловни“… отклонения?
Тя кимна утвърдително.
— А когато тя умря — продължих да разпитвам пипнешком — вие сте останали известно време сама с нея, нали? Скрили сте пътната чанта, за да не узнае Рос, че се е готвела да го напусне. Всъщност затова сте се и карали, нали? Знаехте ли, че се кани да бяга с Уорън Слоун?
— Не знаех, разбира се, че е той. — При тези думи в гласа й отново се прокраднаха някакви остатъци от предишния й темперамент. — Madre Dio, нима мислите, че ако знаех, щях изобщо да го пусна да прекрачи този праг? Той пристигна с препоръчително писмо от Ню Йорк и заговори за нея. Помислих си, че е някой от онези безбройни редови обожатели, които й се възхищаваха от разстояние, нищо повече. Бях убедена, че съм открила верния път… Рос настоя да се върнем тук и аз се уплаших, тъй като не знаех какво точно е видяла Дамарис в онзи трагичен ден, за какво ще си спомни, когато отново се озове в старата си среда. — По устните й пропълзя цинична усмивка. — Надявах се, че като поставя Рос под натиск заради колекцията, той все някой ден ще се разбунтува и ще отпътуваме за Италия, където бихме могли да живеем спокойно и сигурно. Сама виждате, че и за Дамарис животът тук е непоносим. Той не е в състояние да я обича, тъй като е виновна за смъртта на майка си, но дори и тази омраза си има някакви граници, нали?
— А отровата? — запитах с пресъхнала уста. — Бил е Рос, така ли да ви разбирам?
Очите й се разтвориха широко.
— Как можахте изобщо да си помислите такова нещо! Та той никога не би посегнал на нея!
— Да, но тя всъщност не е трябвало да умре, нали? Трябвало е само да страда! И да забрави! — Стори ми се, че нещата се проясняват окончателно.
Марина ме изгледа остро и кимна бавно с глава.
— Вие сте извънредно интелигентна. Така е, както казвате. Само че не беше Рос, а Уорън. — Тя се разтрепери, спря за момент и подпря брадичка на ръцете си. — Един ден — вече работеше у нас по колекцията — той ми каза истината за себе си и Изабела. Твърдеше, че е крадяла отделни експонати за него и като доказателство ми показа две сребърни табакери — една истинска и една фалшифицирана. Поиска от мен да му помагам в подмяната на оригиналите с фалшификати, в противен случай щял да разкаже всичко на Рос. Каза още, че не мога да предприема нищо против него, защото ако го обвиня в кражба, щял да стовари цялата отговорност върху сестра ми. Изобщо идеята била нейна — тя му подарявала откраднатите предмети, а той… той бил съвсем невинен. Очевидно в момента има добър пазар за откраднати предмети на изкуството, но ми се струва, че за него парите не са били най-важното в случая. Той ненавиждаше Рос — въобразяваше си, че е направил Изабела нещастна; копнееше Рос да си плата за нейната смърт.
— И вие му помагахте съвсем съзнателно, така ли?
— Какво друго ми оставаше? Като изключим Изабела, най-много от всичко на света Рос обича своята колекция. Необходимо ли бе да узнае, че освен прегрешенията си спрямо него, тя е посегнала и на колекцията? Впрочем едва ли има някакво значение дали предметите са истински или не — добави тя с макиавелистична разсъдливост, — поне докато ги смята за автентични. И докато вярва на Изабела, разбира се.