— Дамарис! Престани веднага! Дръж се като добро дете. Изпълнявай думите ми и няма да те накажа. Дай ми веднага чашата!
Тя направи няколко крачки към Дамарис, която сякаш се разколеба и спря на място. Използвах този момент, пресегнах се отзад и отнех треперещата свещ от ръката й. В същия миг тя вдигна другата си ръка и със замах изпразни чашата в лицето на леля си.
Марина буквално се парализира от изумление; в продължение на един миг всички ние застинахме по местата си като фигурки от гоблен. Изведнъж в стаята звънна гласът на Дамарис, кристално ясен и учуден като глас на отдавна умряло дете.
— Виждаш ли, мамо! Точно така бе и тогава, когато ти лиснах чашата в лицето! По бялата ти рокля се стичаше кафява течност. Значи в чашата ми не е имало киселина, мамо! Било е чай! Значи не съм те убила аз, мамо!
Глава двадесет и три
В първия момент смисълът на казаното от Дамарис не достигна до разума ми. Марина обаче разбра веднага. Пред очите ми лицето й постепенно помътня и започна да се размива — точно като картина, разяждана от киселина. В онзи трагичен ден Марина е използвала киселината като средство за почистване и, разбира се, е знаела много добре къде точно се намира. Изабела е влязла в зимната градина, за да се срещне с любовника си и да разруши със замах заблудата за щастливото, задружно семейство — заблудата, която Марина поддържала с цената на погубената си любов и личната си саможертва. Киселината извършила своето пъклено дело едва след като Дамарис избягала от зимната градина. Била изсипана от втората чаша.
Това сторила Марина, а не Дамарис. И не е било никаква грешка.
Едва в този миг осъзнах цялата истина и Марина го разбра. Впих поглед в опустошеното й лице. Посрещна ме мъдрият и отчаян поглед на нейните все още красиви очи, в които, макар и неохотно, беше изписано уважение и дори мъничко триумф. Марина вдигна ръка и притисна кокалчетата до устните си, сякаш искаше да захапе диамантения пръстен, за да сподави своята нервност. Само след няколко секунди обаче до съзнанието ми достигна истинският смисъл на нейното действие и аз разтърсих Дамарис за раменете.
— Бягай, доведи баща си! — Очите й начаса се проясниха, пуснах я и тя се запрепъва непохватно към вратата.
До този момент не беше ми минавало през ума, че и Марина може да има отровен пръстен. Уорън спомена в сладкарницата, че наскоро е виждал някъде такъв накит. Вероятно е имал него предвид. Този факт изясняваше много неща. Спомних си внезапно Уорън и Марина в новогодишния ден. Той се сбогува с нея и си тръгна. Да, и тази загадка намери своето обяснение.
Хвърлих се към Марина, за да поема върху себе си нейното сгърчено, олюляващо се тяло и за част от секундата цялата поредица от образи и жестове се изниза пред вътрешния ми взор. Запитах се каква ли е отровата — арсен или беладона. От нея ли е сипвала в лекарството на Дамарис? Или за всеки случай е носела в себе си бързодействаща отрова? В този момент обаче това не бе най-важният въпрос. Течността от преобърнатата чаша капеше като кръв върху килима с цветните орнаменти. Седях върху него, а в ръцете ми се гърчеше тялото на Марина — в нощница, изцапана цялата с чай. След броени секунди се появи и Рос, следван от Дамарис. Марина долови присъствието му още в мига, в който той пристъпи прага. Прочетох в измъчените й очи няма молба и се приведох се плътно над устата й.
— Кажете му — прошепна тя едва — едва, — че съм го сторила от ревност. Той… той ще ме разбере. Не… му… казвайте… истината. — Имаше предвид изневярата на Изабела, а не истината за собствения си край. Умирайки, тя все още се опитваше да съхрани онази илюзия, заради която бе пожертвала живота и душата си.
Рос коленичи до тялото й.
— Ще се погрижа за нея. Извикай Меги и лекаря — бързо!!
— Не! — Дамарис произнесе тази единствена думичка тихо, но с твърд и решителен глас. Тя трепереше цялата, но от очите й струеше ясен, хладен разум. — Тя уби майка ми. Също и Уорън. И себе си, за да скрие истината. Тя желае да умре точно по този начин, а не по някакъв друг. Оставете я!
— Не може така, трябва да повикаме помощ!
— Добре, повикайте помощ. Но не сега, а едва когато стане много късно. Каквото и да е сторила — било е от любов. Оставете я да доведе делото си докрай. Това ще бъде най-добрият подарък, който можем да й направим.