Тази нощ всички ние изиграхме отлично ролите си. Сънените прислужници дотичаха изплашени, както го бяха вършили безчет нощи преди това — нощи, които никога вече нямаше да се повторят. Когато най-сетне пристигна и лекарят, Дамарис бе изпаднала в истинска истерия. Погрижих се за нея, а през това време доктор Мартинсън се опитваше безуспешно да спаси живота на Марина. Заведох Дамарис в стаята й, седнах до нея и започнах безкраен разговор с тайната цел да заглуша шумовете от съседната стая. Дамарис отказа каквото и да е сънотворно, но след доста време все пак заспа. Измих си лицето на нейната мивка и тихо тръгнах към долния етаж. Но се отправих не към зимната градина, моето привично убежище, а в библиотеката. Почувствах, че имам някакво право да седна до гаснещия огън и да почакам.
Но това не бе единственото, което направих. Преди да последвам Дамарис в стаята й, взех огърлицата от килима и я пуснах в джоба си. Тук, в библиотеката, я извадих, сложих си я и установих с удивление, че приляга съвсем точно на шията ми — сякаш винаги си е стояла там. Все още бях по нощница, но в момента този факт нямаше никакво значение.
Изминаха часове, преди Рос да слезе от стаята ми. Заобиколи писалището и се загледа през стъклата с цвят на лавандула, които светлееха розово в сутрешната дрезгавина.
— Свърши се — продума той най-накрая. — Тя… умря в ръцете ми; точно както е искала. — В гласа му не се долавяше никакъв патос и изглеждаше уморен до смърт. — Накрая започна да бълнува, че сме в Италия, на брега на езерото, където някога се запознахме. От паметта й бе изличено абсолютно всичко останало. Всъщност така е добре.
— А лекарят?
— Не знае нищо. Искам да кажа, че знае, разбира се, за отровата, но не и за причините, довели до поглъщането й. Промърмори няколко съчувствени слова относно крехката женска природа, която не можела да понася натоварвания. Какво ли пък знае този лекар за жените от рода Орсини! — Рос замълча за момент. — Искала е да те убие. Също и Дамарис. С Уорън е успяла. Ти предполагаше нещо подобно, нали?
— Едва накрая. Уорън не беше от хората, които се самоубиват. Марина обаче спомена нещо и аз прозрях истината. Разбирайки, че всички останали опити са нейно дело, си спомних внезапно, че на Нова година тя му направи чаша кафе. Разбира се, в този момент тя е била с пръстена си.
— Никога не го сваляше от ръката си. Винаги го е носела със себе си, откакто… започнаха пристъпите… — Внезапно гласът му секна, той отметна глава назад, притисна ръце в челото си, след което ги отпусна немощно. — Идеи — фикс, илюзии, заблуди. Толкова ужасни, толкова опасни… Прекарах половината от живота си, вярвайки на една илюзия, с която така и не можах да се справя. Проклинах се заради този провал. През втората половина пък се помъчих да поддържам илюзията за Ла Бианка, и то след като отлично знаех, че златото е фалшиво. Казвах си, че така е по-добре за всички. Защото не исках да си призная, че в мен говори лъжливата гордост. И какъв бе резултатът? Трима мъртъвци: жена ми, сестра й и онзи жалък, амбициозен глупак, който в крайна сметка не бе много по-различен от мен. За малко да загине и дъщеря ми, смазана от бремето на една ненужна вина. И ти… — той се обърна рязко към мен. — Марина е говорила с теб, нали? Преди Дамарис да дойде при вас. Естествено, тя си е мислила, че не рискува нищо. Какво ти разказа?
Предадох му съдържанието на нашия разговор и така престъпих обещанието си точно два пъти. Сторих го обаче, защото знаех онова, което Марина нямаше да понесе: Рос отдавна бе изгубил илюзиите си относно Изабела. Освен това си припомних старата истина, че най-жестокото нещо на света е нашият стремеж да предпазим другите от сблъсъка им с истината. Привърших разказа си и двамата се умълчахме.
Рос поклати недоумяващо глава и я похлупи в ръцете си.
— Бедната душа — промълви той. Не разбрах кого има предвид, Изабела или Марина. Вероятно и двете. — Толкова страх, толкова страдания, само и само за да не разруши една мечта. Отдавна несъществуваща мечта. Една моя дума би била предостатъчна и щях да предотврати всичко. — Спря за миг, а после, сякаш прочел мислите ми, изрече бавно и отчетливо:
— Истината е по-безопасна от всяка лъжа, та била тя и благородна. Защото истината е окончателна.
— Не бива да се самообвиняваш.
По лицето на Рос се изписа крива усмивка.