— Не, разбира се. Иначе не ще успея да изляза от омагьосания кръг. Вина, самобичуване и наказание — и за какво е всичко това? Неспособни сме да върнем времето назад, сълзите ни не могат да изличат нито едно изречено слово. Но сега вече всичко свърши, фуриите вече не ще преследват рода Калхън. Душата ми изпитва благодарност — заради дъщеря ми. — Той се изправи от мястото си и в очите му прочетох колебание. — Всъщност не е трябвало да се тревожа, нали? Дамарис се държа… забележително. Оказа се, че съм се заблуждавал и спрямо нея.
— В края на краищата Дамарис също е Орсини. Но и Калхън.
— Започвам бавно да осъзнавам този факт. Каква част от истината знае тя?
— Мисля, че всичко. За разлика от нас, тя не се поддава на илюзии.
Той ме изгледа остро.
— Това отнася ли се и до чувствата й към Слоун? О, да… всъщност разбирам. — Замълча за момент, след което продължи: — Забележително… А сега?
— Сега какво?
— Сега, Лавиния, quo vadis? — Не отвърнах и той ме изгледа изпитателно. Вън вече бе светло и в стаята трептяха розово — виолетови отблясъци. Едва в този миг той забеляза огърлицата на раменете ми и осъзна смисъла на този факт. Стана, направи една крачка към мен, но неочаквано промени решението си и тръгна към прозореца. Дръпна завесите и сиянието на сутрешното слънце заля цялата стая.
— До този момент не можех да те помоля да станеш моя жена. Защото бях твърде… оплетен. Днес обаче се чувствам напълно свободен. Може би за пръв път в живота си. Струва ми се, че изпитваш чувства, сродни на моите, и затова те питам като равноправна личност дали ще останем заедно.
Затърсих подходящите думи.
— Ако се нуждаеш от мен…
Той обаче рязко пресече опита ми да заобиколя същината.
— Искам да се оженя за теб, защото те обичам, а не защото се нуждая от теб. Тази нощ ти видя със собствените си очи колко е опасно да се вкопчиш в един — единствен човек. Живот, основан на зависимостта от друг човек, това е една от най-разрушителните сили на този свят. Всеки от нас двамата, Лавиния, е господар на своя собствен живот. Ако се наложи, можем да се справим и сами, нали? Ето защо ние двамата можем да живеем заедно като свободни хора.
— И без духовете на миналото ли?
— Разбира се, че заедно с тях. Та нали те са вече част от нас — отвърна той прямо. — Просто духовете на миналото не бива да ни ограничават. Това е поуката, която трябва да извлечем от случилото се през последните дни. Защото ние сме достатъчно силни, за да издържим тяхното бреме.
Той се приближи към мен със спокойни крачки.
— Спомняш ли си все още какво ти казах за Еней? Той оставил пламъците на погубеното отечество зад гърба си и пристъпил в нов свят, носейки с вдигната глава своето минало, настояще и бъдеще.
Да, помислих си, в античността щяха да ни разберат.
Извърнах се малко встрани и видях арфата на Дамарис върху една от по-малките маси. Взех я, и то само за да намеря някакво занимание за ръцете си. Докоснах една от струните и тя издаде жален звук. Точно с този тон започваше паваната на Дамарис. Рос и аз се погледнахме и в очите ни затрептя меланхоличен спомен. Той пое инструмента от ръцете ми.
— Дамарис сигурно ще вземе арфата в Италия. Но предполагам, че едва ли някога пак ще запее точно тази песен. — Да, това наистина беше малко вероятно. Защото орнаментът от гоблена бе завършен, а паваната най-сетне отзвуча. — Отсега нататък — каза Рос решително, — ще композирате нови и съвсем различни песни.
Двамата с Рос ще отпътуваме за Италия. С Дамарис и, разбира се, със старата Меги, чиято неистова любов към „малката й“ ще надделее над вкорененото недоверие към всичко чуждо. Ще се разхождам из флорентинските дворци и ще се плъзгам в гондола по Canale Grande, прегърната от мъжа си. Ще заминем за Гарда и там слънцето, любимото слънце на Дамарис, ще изцери докрай болките й. Ще седим в Белведере на езерния бряг и в душите ни ще настане покой.
Всъщност това е и краят на тази история. Но животът продължава и ние ще се справим с него. Къщата на Марлбру Стрийт не крие вече ужаси и ние ще се завърнем в Бостън, ще украсим с ирландски дантели прозорците с цвят на лавандула, а аз, застанала до лорд Калхън, ще нося на раменете си огърлицата с пръстена на Медичите.