За да се поразтуша, взех някаква книга от масичката до мен. Бе от пергамент и сахтиянова кожа. Първоначално обърнах повече внимание на подвързията, отколкото на съдържанието. После обаче разтворих книгата напосоки и прочетох следното:
В ръцете си държах „Изгубения рай“ на Милтън.
Макар и да не бе съвсем неуместно да се позамисля върху греха, наречен „гордост“, все пак в момента съвсем не ми беше до него. Погледът ми се спря механично на пожълтелите страници.
В този миг от долната част на къщата долетя удар на гонг и Дамарис дойде при мен през свързващата врата.
— Вини! Готова ли си вече? Боже, колко си хубава! — Тя взе ръцете ми в своите, изправи ме на крака и двете заедно се отправихме към залата на долния етаж. Дамарис бе облечена в елегантна вечерна рокля, скроена според изискванията на най-новата мода за млади девойки, които съвсем скоро ще бъдат въведени официално в светското общество. Стори ми се обаче, че пищната одежда просто я задушава. Изглеждаше по-малка, по-крехка и пребледняла от когато и да било. Стигнахме до вратата на библиотеката и отвътре до нас достигнаха гласове. Дамарис буквално се скри зад моя гръб. Нейната зависимост укрепи самочувствието ми и аз пристъпих прага с високо вдигната глава.
Влязохме и разговорът начаса замря. Усетих настъпилата тишина буквално с кожата на тялото си, но едновременно с това осъзнах, че не хората, а самата зала излъчва уют и тишина. Помещението бе тъкмо по мой вкус. Винаги си бях мечтала точно за такава стая — съчетание между флорентински и веронски стил от петнадесето столетие. Висока, квадратна и тъмна, залата внушаваше едновременно усещане за простор и покой. На различни места бяха разположени единични столове с високи облегалки, както и дивани, тапицирани с венециански платове в меки тонове — червено, синьо и златисто. По стените се издигаха лавици, които стигаха до тавана. Място бе оставено единствено за няколкото старинни картини в тежки рамки. Над камината висеше портрет на млада жена, облечена в бяло. Косата й, навита на плитки като моята, бе украсена с лилии. Нейните тъмни очи гледаха замислено някъде надалеч, сякаш съзираше неща, скрити за погледа на останалите. Носеше странна огърлица — колие от мрежесто злато, усукано около оста му.
С нежелание откъснах очи от старинния портрет и вниманието ми се насочи към живите същества, обитаващи залата. В дълбоко кресло седеше Марина Орсини, облечена отгоре до долу в коприна с цвят на кехлибар. Накитите й искряха на светлината на свещите, разположени в позлатени стенни ниши. Погледът ми обаче се спря на високия, строен мъж до камината, който се бе навел безгрижно над пламъците и изучаваше внимателно парче планински кристал. Той въртеше минерала между пръстите си и при всяко обръщане светъл лъч отразена светлина заслепяваше очите ми.
— Татко! — извика Дамарис радостно.
Рос Калхън се изправи бавно и се обърна към нея. Първото, което забелязах, бе безупречният черен костюм, както и ризата от фин бял лен. Самият мъж обаче бе значително по-интересен — интересен, но и смущаващ, сама не разбирах защо. Косата му бе буквално синьо — черна, а кожата имаше цвят тъмен и заедно с това блед. Лицето обаче… за малко щях да изкрещя, когато се вгледах в него. Несъмнено прочетеното в стаята ми е оказало влияние, но бях готова да се обзаложа, че пред мен се е изправил самият низвергнат ангел от поемата на Милтън. Фините, изваяни черти, черните мигли и очите, разположени дълбоко в орбитите, ме накараха за миг да си помисля, че виждам самото въплъщение на смъртта.
А после, подтикнат от възклицанието на дъщеря си, той се обърна изцяло към мен. Очите му бяха зелени като смарагди. И също толкова студени.
Глава трета
До ден — днешен пазя в паметта си подробностите от онази първа вечер в дома Калхън. Още докато се хранехме, започнах да анализирам словата и действията на присъстващите, като се стараех да систематизирам строго всички факти и противоречия.