Вече бях установила, че Рос Калхън не обича да го хващат натясно, нито пък да бъде предизвикван. Дамарис говореше за него със страхопочитание, сякаш бе някакъв цар. В нейните, а вероятно и в собствените си очи той наистина бе цар, за мен обаче — не. Вярно е, гордостта ми се съпротивяваше срещу мисълта, че трябва да изкарвам прехраната си срещу заплащане. От друга страна обаче — ако тук не оценяха труда ми, щеше да отлети и последната ми надежда да се заема с дейност, подходяща за мен.
За свое голямо учудване забелязах, че той с усилие сдържа усмивката си.
— Нима си имаме в къщата и второ същество с нокти, освен онова красиво животно, за чието присъствие вече научих. Бих искал скоро да се запозная с вашия придружител, мис Стантън. И ако случайно все още не знаете, трябва да ви уверя, че и той е добре дошъл сред нас. Ако пожелаете да ни помогнете в разопаковането на колекцията Калхън, никой няма да ви попречи. С думите си преди малко не съм искал да загатна, че не можете да боравите с предметите или че не ще ги оцените подобаващо. Това, което исках да кажа е, че във връзка с каталогизирането може би не разполагате с достатъчно знания относно точната им оценка.
— Лавиния не само умее да цени старинните предмети и не само се отнася грижливо с тях — обади се благо Дамарис, — тя притежава също и необходимите професионални познания. Вече ти споменах за това, татко, нали?
— О, знам, има ги от Джъстис Робинсън. Той бе един от малкото, които можеха да разграничат истинското от фалшивото и освен това притежаваха усет за същинската стойност на нещата. Наистина ще се радвам, ако мис Стантън е овладяла нещо от неговите познания.
При тези думи вече не можех да се сдържа.
— Той бе наистина един от малкото, които можеха да различат истинското от фалшивото при хората и техните гласове, а не само при антикварните предмети. Това си качество той проявяваше дори и тогава, когато истинската стойност на нещата се прикриваше отлично.
При тези думи в стаята се възцари напрегната тишина. Усетих как Дамарис затаи дъх, а леля й ме загледа пронизващо.
— Ще бъдете ли тъй любезна да ни осведомите — запита мистър Калхън със саркастична любезност, — какво имате предвид с това тъй двусмислено твърдение?
— Останах с впечатлението, че резкият тон, тъй присъщ на дома Калхън, може и да е оригинален, но далеч не е тъй истински и автентичен като тези флорентински столове. Не сте нито първият, нито последният, решил да прикрие скъпоценните си мебели с груб плат, за да ги държи далеч от очите на невежите еснафи.
За момент отново настъпи тишина. Неочаквано Рос Калхън отметна глава назад и се разсмя гръмогласно. Дамарис изръкопляска с ръце.
— Браво, Вини, ти успя да прозреш неговата същност. Татко много обича да провокира хората, като говори с тях прямо, без всякакви заобикалки.
— Той по-скоро използва този тон, за да каже на хората някои неприятни истини — добави Марина. — Рос, как можеш да се държиш по този начин?
Рос Калхън се усмихна възхитително.
— Е, моят стил ми спестява поне необходимостта да общувам с еснафите, нали това имаш предвид? Диагнозата ви е великолепна, мис Стантън. Моля, приемете моите извинения. Вие сте равностоен противник и ще се постарая следващия път да бъда още по-добър. Та значи обърнахте внимание на флорентинските столове. И от коя епоха са те според вас?
— От края на петнадесето столетие. Тапицерията обаче е от по-ново време. Този плат започва да се произвежда след 1520 година. — Имах късмет, тъй като Джъстис Робинсън притежаваше подобни столове. Реших обаче да сменя темата — можеше да се окаже, че по други въпроси не съм толкова вещ специалист. — Заинтересува ме портретът над камината. Прилича ми на Дел Сарто. Негова творба ли е?
— Сигурно е от неговата школа, макар че точният произход на картината все още не е уточнен. Но и аз като вас съм склонен да приема, че е работа на самия Дел Сарто. А забелязахте ли израза на очите?
Кимнах безмълвно.
— Наричат я Ла Бианка — намеси се Дамарис нетърпеливо в разговора. — За нея съществува и легенда. Татко притежава още един неин портрет, но не съм го виждала, откакто сме се прибрали. Там тя носи същото колие, но с едно украшение към него…
— Дамарис — прекъсна я Рос хладно, — само бърбориш. Престани незабавно с тези глупости.
До този момент не бях преживявала такова нещо — един баща да скастри собствената си дъщеря по толкова груб и жесток начин. Дамарис буквално се смали. Тя се зае с десерта, но не бе в състояние да преглътне дори и една хапка — само поднасяше вилицата до устата си, след което отново я пускаше долу. Бях толкова вбесена, че не можех да изрека и една — единствена дума. Накрая все пак реших да опитам: