— Забелязах по-рано на масата арфа. Свириш ли на нея, Дамарис? — Исках да й дам възможност да се овладее и затова престанах да обръщам внимание на баща й. Той обаче отговори вместо нея:
— Да, тя свири. Когато дамите са готови, можем да си изпием кафето в библиотеката и там Дамарис ще ни посвири.
— Само ако тя самата поиска!
— Ще поиска — отвърна Калхън, без да се замисли. — Дамарис най-охотно ще ни позабавлява, сигурен съм. Вярно, че не влага особено чувство в изпълненията си, но пък притежава добра техника.
Ако този човек беше мой баща и арфата беше моя, в този момент аз щях да я употребя по един точно определен начин. Успях обаче да се овладея. Лесно ми бе да говоря, след като никога не съм имала истински баща. Може пък в това отношение да съм извадила по-голям късмет от някои други хора.
Отидохме в библиотеката, където в малки, крехки чаши ни поднесоха кафето — силно и горчиво. Не ми бе вкусно и ми стана неприятно, че Калхън е забелязал моята реакция; развеселеният му поглед ме следеше неотстъпно. Дамарис отпи само една — единствена глътчица. Седеше сплашена до мен на ръба на дивана и гледаше втренчено ръцете си. Когато обаче Калхън се обърна към нея с думите „Дамарис, музиката!“, тя се изправи послушно. Протегнах ръка.
— Моля те, само ако наистина искаш.
— С удоволствие ще пея за теб, Вини — отвърна тя спокойно, взе арфата в ръце, приседна на малък стол до камината и прокара пръсти по струните. Наблюдавах я с тревога, докато настройваше инструмента, вглъбена в собствените си мисли. Не, това не беше моята приятелка Дамарис, каквато я познавах някога — физически слаба, но със силен, несломим дух.
В последните няколко години нещо се бе случило с нея: нещо, пречупило нейната смелост, нещо, което — не преувеличавам — бе изпълнило душата й със страх. Тя седеше пред нас, пребледняла като мъртвец, но изведнъж отметна глава назад и притвори очи.
Рос Калхън бе прав — тя наистина не влагаше чувство в музиката. Но в едно нещо бях сгрешила. Дамарис може и да бе наплашена, но не и сломена.
Тя пееше балада за жената от портрета. И ми се струваше, че зная причината. Вътрешно я поздравих за взетото решение. Прииска ми се да погледна баща й право в очите, но така и не намерих смелост. Пръстите на Дамарис се плъзгаха по струните. Приличаше на фигура от средновековен гоблен. Не след дълго тя отвори очи и се загледа някъде пред себе си с изражение, познато ми от жената, изобразена на портрета. Гласът на приятелката ми бе необработен и неукрепнал, но изпълваше стаята със сладкия звън на сребърни камбанки. Присъстващите я слушаха мълчаливо. В един момент обаче Дамарис взе фалшив тон, отпусна арфата от ръцете и сведе примирено глава.
— Уморена съм — проплака тя като дете.
— И бездруго слушахме предостатъчно. — Марина повдигна зиморничаво рамене. — Какво толкова намираш в тази песен? Та тя си е жива болест. Рос, няма ли да ни изсвириш нещо по-весело?
— Днес не — отвърна той късо. При тези думи изгледа дъщеря си недоволно; забелязах, че тя цялата се разтрепери под погледа му.
Изправих се.
— Аз също съм уморена. Денят бе тежък и уморителен и за мен. Извинете ме, моля.
— И аз ще дойда с теб. — Дамарис пое охотно сламката, която й подхвърлих. Целуна леля си с неподправена нежност, а после, след известно колебание, и баща си и ме последва навън.
Огледах се още веднъж назад, докато се изкачвахме по стълбите. Изпитах странното усещане, че миналото оживява пред очите ми. Двете фигури седяха безмълвни и неподвижни една срещу друга, помежду им висеше портретът, а украсената с резба врата образуваше около тях рамка, сякаш бяха образи от средновековен триптих.
Дамарис държеше главата си изправена, но се движеше бавно и при всяка своя крачка се хващаше за парапета. Когато се скрихме от очите на останалите, тя се спря изтощена, опря глава о стената и сграбчи конвулсивно ръката ми.
— Дамарис! Болна ли си?
Тя само поклати глава.
— Трудно ми е да се изкачвам по стъпалата. Но ще се оправя ей сега. — При тези думи тя отново закрачи енергично.
Искаше ми се да я поразпитам още, но когато стигнахме горе, неочаквано пред нас се изпречи старата бавачка и пое грижата за Дамарис.
— Много сте развълнувана, госпожице. Чух ви как свирихте и пяхте долу. Много добре знаете, че не бива така!