— Песента си е моя. Имам правото да я изпълнявам — прошепна Дамарис уморено, но дръзко.
— Е да, и тогава започвате да дърпате струните все по-бързо и по-бързо. Точно както свири баща ви, когато в него се всели дяволът. Познавам ви, госпожичке. Кажете сега „Лека нощ“ на приятелката си, утре също е ден. — След тези думи тя изведе Дамарис навън, сякаш бе шестгодишно детенце.
Отидох в стаята си, пуснах резето на вратата, предпазваща ме от външния свят и внезапно почувствах, че умора се разлива по цялото ми тяло. Леглото бе оправено, лампите горяха и хвърляха розови отблясъци из цялата стая, а в печката жаравата излъчваше приятна топлина.
Леонардо се бе проснал доволно върху кадифените възглавници на кушетката. Съдейки по празните панички върху печката, той се бе нахранил прекрасно. Седнах до него, почесах го разсеяно и махнах иглите от косата си. Той се изтегна с наслада. Очевидно вече бе свикнал с новото си обкръжение.
Всъщност исках да подредя разбърканите си мисли и да ги запиша в дневника си. Но още в самото начало установих, че начинанието е лишено от всякакъв смисъл. Изгасих лампите, вмъкнах се между чаршафите, ухаещи на канела, и противно на очакванията ми заспах незабавно.
Няколко часа по-късно, а може да са били и броени минути — на вратата се почука тихо. Разбудих се мигновено и се изправих в леглото. Зад решетката на печката все още догаряха няколко въглена, в целия дом цареше тишина, а Леонардо предеше в краката ми и ме топлеше. Чукането се повтори, вратата към съблекалнята се отвори и в стаята се вмъкна Дамарис.
— Вини! Будна ли си?
— Да. Какво има? Да не си се разболяла?
Дамарис само повдигна рамене.
— Не можах да заспя — отвърна тя с ведър тон. Дори и в тъмнината можах да видя, че очите й са станали огромни. Запитах се дали не е взела някакво лекарство за нерви. — Може ли да дойда при теб в леглото както някога?
— Повдигнах завивката, тя се сгуши като малко момиченце в мен и придърпа завивката плътно до брадичката си.
— Ммм, прекрасно! Имаме си дори някой, който да ни топли краката. Радвам се, че си тук, Вини. Мразя студа.
— Защо тогава се завърна от Италия?
— Татко реши, че е време да свикна с живота тук — отвърна Дамарис някак равнодушно, след което замълча за миг. — Знаеш ли, живеех при леля Марина, до едно езеро, в малък град между Милано и Венеция. Беше прекрасно. Татко… през по-голямата част от времето татко бе на път. Едва сега живеем за пръв път наистина заедно. Тук обаче той не може да си намери място, за него няма и минутка покой. Меги твърди, че откакто ни сполетя нещастието с мама, той се гневи на Бога.
Дамарис се опитваше да оправдае грубото поведение на баща си, а сърцето буквално ме заболя от нетърпение и състрадание. Прииска ми се да я разпитам за подробностите около смъртта на майка й, но успях да сподавя любопитството си, тъй като забелязах, че тя отново се разтрепери. Реших да сменя темата, за да я поразсея:
— Разкажи ми за дамата от портрета — предложих аз. — Ти искаше да кажеш нещо за него. Спомена нещо и за някаква втора картина.
— Така ли? Не си спомням — отвърна тя безизразно. — Сигурно съществуват доста портрети на тази жена. Тя е главното действащо лице в една известна северноиталианска легенда, в която става въпрос за мои предци. Затова и написах онази песен, нали знаеш. — При тези думи Дамарис се разсмя малко по-весело, отколкото бе нужно. — Скоро след завръщането ни от Италия изпях тази песен на един домашен концерт и по някакъв начин заедно с легендата и историята за прочутата огърлица тя попадна на страниците на вестниците. Татко беше вбесен и ми забрани да пея тази песен пред други хора. Когато обаче сме сами, си я пея, защото ми принадлежи. Имало е две сестри, едната добра, а другата зла. Злата откраднала любимия на добрата, после едната от тях умряла, защото така казват — била невярна съпруга… Така са се запознали и моите родители, не съм ли ти казала още? Татко притежавал огърлицата и портрета и решил да стигне до произхода на легендата. Чул, че в двореца ни на езерото Гарда се намира един гоблен, на който е изобразена цялата история. Тъкмо седял в Белведере — нашата малка лятна вила на езерото и си приказвал с леля Марина, която по онова време била още девойка, когато внезапно съзрял майка ми да се приближава към него, цялата облечена в бяло, с развени златисти коси, истинска богиня на красотата…
Наизустеният разказ се заниза все по-бързо и по-бързо. Внезапно тя изкрещя и се вкопчи в мен като изплашено дете, нещо, което не бе правила по-рано. Притиснах я силно към себе си и я заутешавах като бебенце. Опитах се да влея в нея сигурност и спокойствие, независимо от страха, който изпитвах самата аз. Постепенно възбудата й се уталожи и тя заплака.