— Дамарис — започнах аз благо, — какво става тук, за Бога?
— Какво да става? — отвърна тя с невинен детски гласец. — Няма нищо. Просто се държа глупаво, нищо повече.
— Много добре знаеш, че това не е никакво обяснение — прекъснах я аз. — По-добре ми разкажи всичко онова, което искаше да напишеш в писмото.
— Аз бях… болна — започна колебливо Дамарис. — Точно както в пансиона. Всички си мислеха, че с времето ще се оправя. И наистина, докато бяхме в чужбина се чувствах по-добре. Откакто се върнахме обаче, състоянието ми се влоши и съм по-зле от всякога. Изпитвам ужасни болки и вечно съм отпаднала и уморена.
— Какво те боли? — попитах. Не получих отговор. — Ходи ли на лекар?
Дамарис ме изгледа с онзи особен, трезв и упорит поглед, който понякога се появяваше в очите й.
— Нали ги знаеш лекарите! Постоянно говорят за нервите, да не съм се вълнувала и други подобни. Години наред все това казват.
— Баща ти знае ли всичко това?
Дамарис само вдигна рамене.
— Татко вярва на лекарите. Той не обича проявите на слабост и смята, че ми липсва борбеност. Марина обаче ме разбира. Опита се да предума татко да ме изпрати обратно в Италия, но той й отговори, че ако суетнята около мен и безкрайните ми превземки продължали, аз никога нямало да се оправя.
— Все още не си ми казала всичко, нали? — Отново не получих отговор на въпроса си, но почувствах съвсем ясно, че тя просто копнее да я попитам отново. — Дамарис, какво искаше да ми кажеш, когато писа, че те е страх?
— Няма да ми повярваш — отвърна тя с приглушен глас.
— Може пък и да ти повярвам.
— Мисля — рече тя с тон сякаш дава прогноза за времето, — мисля, че някой иска да ме отрови.
Навлажних устни, стараейки се да запазя самообладание.
— А знаеш ли кой се опитва да го стори? — Отговор не последва. Отново почувствах, че всъщност иска да излее душата си. — Ако знаеш, кажи ми.
— Не мога.
— Разбира се, че можеш.
Винаги съм успявала да наложа волята си на Дамарис и в този момент се възползвах най-безогледно от тази своя способност. Очите й се разтвориха широко, вторачи се в мрака и най-накрая устните й промълвиха:
— Идва при мен нощем… откакто се върнахме тук. Майка ми.
Глава четвърта
Когато се събудих на следващата сутрин, от Дамарис нямаше нито следа. През пердетата се процеждаше бледа светлина. В къщата бе извънредно топло и се почувствах много отпаднала. Не бях свикнала на такива температури. Запитах се дали през нощта съм разговаряла наистина с Дамарис, или съм сънувала.
Сподавени шумове от цялата къща проникваха до мен през дебелите завеси и килими. Облякох се и излязох в коридора. През стъкления покрив в залата нахлуваше ярка слънчева светлина. Вратата на Дамарис беше заключена. Спретнатата камериерка премина през залата и когато ме видя да слизам, направи реверанс.
— Добро утро, мис. Закуската ви очаква на шкафа в трапезарията.
— Мис Дамарис стана ли вече?
— Тя идва тук едва към обяд. Сънят й не е добър, мис. — Очевидно момичето се канеше да завърже разговор с мен, а и на мен ми се искаше да я поразпитам за Дамарис. За съжаление обаче не бе редно да действам по този начин; затова я отпратих и се запътих умислена към трапезарията. На шкафа под гоблена бе приготвена богата закуска. От сребърна кана се виеше пара, а до нея бяха подредени сребърни купи и широки стилни чинии — изобщо твърде много неща за малкото обитатели на дома. До шкафа стоеше някакъв мъж, който тъкмо си пълнеше чинията. Отначало си помислих, че е Рос Калхън и ме обзе необичайно за мен смущение. Когато обаче се извърна и ми се усмихна, се учудих как съм могла да се заблудя дори и за миг. Защото мъжът пред мен бе значително по-нисък и освен това не изглеждаше толкова строг.
— Добро утро! Препоръчвам ви най-горещо да опитате наденичките. Кафето е съвсем нормално, но за чая човек трябва да е направен от желязо, защото е ирландски, ще рече, тройно преварен английски чай.
Очевидно този човек се чувстваше тук като у дома си. Седна на масата и започна да се храни с апетит. Аз от своя страна се обслужих мълчаливо и тайничко се упреквах, че не съм разпитала Дамарис за хората, който живеят в този дом. За мен бе ясно, че той не е част от семейството — Дамарис нямаше други родственици, освен баща си и леля си. Аз не съм много общителен човек и съжалих, че Дамарис не е до мен, за да ми представи този мъж. Събеседникът ми обаче явно не страдаше от подобни скрупули. Когато се обърнах към масата, той скочи от мястото си и ме покани да седна до него. Не исках да проявя невъзпитание и последвах поканата му.