— В този дом всеки, който стане от сън в разумен час, трябва някак си да се оправя сам. В началото е малко неприятно, но после се свиква. Марина напуска будоара си обикновено към обед, а малката сигурно пак е спала зле. А вие, мис Стантън, как прекарахте вие първата си нощ в двореца Калхън?
Втренчих се смаяна в него.
— Вие знаете името ми?
— О, извинете ме. — Той сне церемониално несъществуващата шапка от главата си и се представи с насмешлив блясък в очите. — Уорън Слоун, ваш покорен слуга. Най-охотно бих ви връчил визитната си картичка, но в дома на цар Мидас такива жестове се смятат за проява на лош вкус.
— Вие… вие родственик ли сте, мистър Слоун?
— О, не, не! Макар че тази идея звучи доста примамливо. Аз съм просто от онези люде, които в света на богатите се наричат „почтен бедняк“, с други думи, издържам се със собствения си труд. Всъщност съм консултант и уредник на един нюйоркски музей, но понастоящем съм нает тук за временно ползване. Занимавам се с каталогизирането на колекцията Калхън. И тъй като вие пребивавате на това място по същата причина, бихме могли да станем добри приятели, нали? Ще си вземете ли още наденички, мис Стантън? Малко кафе, моля? — Още преди да отговоря, той доля чашата ми. — Видяхте ли вече прочутата огърлица? Трябва да накарате Калхън да ви я покаже. Това е точно във вашата област.
— Изглежда знаете цял куп работи за мен — вметнах тихо.
— Аз знам цял куп неща за какво ли не на този свят — отвърна той съвсем спокойно. — Поне за всичко онова, което има връзка с ренесансовата сбирка, намерила подслон под този покрив. Не ми изглеждате никак глупава и си мисля, че няма да мине много време и вие също ще сте наясно с всичко относно тази колекция.
Думите му ме подразниха и си замълчах. Реших, че Уорън Слоун е извънредно дързък младеж. Странно, всъщност той не бе чак толкова млад — можеха да му се дадат около тридесет години. Имаше обаче от този тип лица, които цял живот изглеждат млади. Правеше впечатление на веселяк, очевидно обичаше да се усмихва, а кафявите му очи проблясваха шеговито. Косата му беше със златистокафяв отенък и върху очите падаше дълъг перчем. Ефектът бе преднамерен, но със сигурност будеше симпатии сред околните. Мисля, че съм човек без предразсъдъци и затова се учудих от самата себе си, установявайки, че изпитвам недоверие към доброжелателното поведение на този човек.
— Виждам, че не съм ви симпатичен — отбеляза Слоун весело. Обаче това няма никакво значение. Поначало съм известен като човек, когото другите започват да ценят едва след време. Готова ли сте вече? Защо не вземете купата със сметаната в стаята си, за да попоглезите малко вашата котка? Марина няма да научи, следователно няма да има и за какво да се ядосва.
— Мис Стантън. — Дребничката камериерка отново направи своя реверанс. — Мис Дамарис моли след закуска да идете в стаята й.
Откликнах с готовност на тази покана и леко замаяна от разговора с Уорън Слоун, напуснах трапезарията.
Стаята на Дамарис бе тапицирана отгоре до долу с блестяща коприна и дантели и приличаше на вътрешността на осветена раковина. Дамарис седеше бледа в леглото си, облегната на цяла купчина везани възглавници. Съзирайки ме, тя радостно протегна ръце към мен.
— Моля те, извини ме. Имах ужасно главоболие и болката едва сега се поуталожи малко. Наистина съжалявам! Това ти е първата сутрин в нашия дом, а стана така, че закусва сама. Знам, че татко вече е излязъл. Той става винаги извънредно рано и се появява в кантората си три часа преди своите служители. Често твърди, че в душата си е останал старият усърден работник, нещо, което винаги вбесява леля Марина.
Тя ме привлече към себе си, разсмя се задъхано, а очите й заискриха щастливо. Усмихнах се и напрежението, което усещах преди това, незабелязано отлетя. Спомних си странния нощен разговор и ме обзе неувереност. Дамарис обаче не пророни нито дума по този въпрос; сякаш се бе изличил напълно от паметта й. Разбира се, аз също си замълчах.
— Не се упреквай за закуската — успокоих я аз. — Не бях сама.
— А, Уорън — досети се Дамарис. Гласът й някак се промени. Изгледах я право в очите.
— Кой е този човек, Дамарис?
Тя посрещна погледа ми с широко разтворени, невинни очи.
— Мистър Слоун ли? Експерт по италианския Ренесанс. Точно като теб. Вини. Вие двамата имате множество общи интереси.
— И той спомена същото — вметнах. — Но се съмнявам дали интересите ни си приличат чак толкова.
— Мистър Слоун е доста хитър човек. Освен това притежава и една рядка дарба — всичко му се удава твърде лесно.