— Добре, но какво прави тук? Той… — Не продължих. Не беше уместно да твърдя, че мястото му не е тук — в края на краищата имах ли точно аз право да играя ролята на сноб.
— Той ще помага на татко в каталогизирането на колекцията, а после и когато я изложат — отговори Дамарис. — Разбира се, ако татко му разреши. Той също не го харесва много. Леля Марина го открила в един нюйоркски музей. Тя иска от татко да организира празненство за бостънския музей, посветено на ренесансовото изкуство.
— Чудесно, но защо… след като не иска…
— Защото е необходимо за нашето обществено признание. — Гласът на Дамарис придоби метална нотка. — Тя е решила аз да стана дебютантката на сезона. Само не ме питай, моля те, защо не се съпротивлявам. Просто не съм в състояние.
— Защо да не можеш? — Видях сенките под очите й и почувствах как несъзнателно в мен се надига неприязън срещу тази амбициозна жена, маркизата. Да изложи Дамарис на цялата тази тълпа бе все едно да хвърли невинно агънце на глутница вълци. — Трябва ли да се измъчваш, щом не ти е по сърце? Баща ти сигурно също е противник на това решение.
— Татко и градът Бостън са в състояние на война — отвърна Дамарис сърдито. — По отношение на местните хора той храни единствено презрение и прави всичко възможно, за да ги ядоса. Въпреки това обаче се засяга ужасно, когато проявят пренебрежение към него. Тази е причината, поради която леля Марина и аз поехме кръста върху себе си, независимо от цената, която ще платим. Никой няма право да се отнася по този начин с баща ми.
Ето това бе вече онази Дамарис, която познавах от по-рано.
— Добре — вметнах, — това го разбирам. Но е напълно безсмислено, ако преди това се разболееш от притеснение.
— Няма да се разболея. Поне никой няма да го забележи… ако ти ми помогнеш. Човек лесно може да заблуди татко и леля — те и бездруго никога не са приемали сериозно моите болежки. А Уорън… — Дамарис леко поруменя. — Мистър Слоун винаги се е отнасял добре с мен. Той… той проявява разбиране към моите глупави пристъпи — точно като теб, Вини. Винаги, когато съм имала нужда от някого, той е бил при мен. Но на баловете… — тя не продължи и поруменя още по-силно.
— Искаш да кажеш, че един служител в никакъв случаи не може да бъде твой кавалер на бала, така ли? — казах аз брутално.
— Погледът на Дамарис се стрелна покрай мен и тя отвърна с треперещ глас:
— Искам да кажа само, че леля Марина не се държа много любезно с него.
— В такъв случай се питам как изобщо ме търпи. В светското общество ти не можеш да разчиташ на моята подкрепа, тъй като аз съм също толкова неприемлива кандидатура, колкото и той.
Дамарис седна изправена в леглото, а лицето й побеля като вар.
— Не говори такива неща, не смей дори и да си ги помисляш! Нещата с мистър Слоун стоят съвсем другояче. На мен не ми подхожда да… но ти си моя гостенка, моя приятелка. Не ще допусна да се отнасят с теб пренебрежително. Сега разбра ли?
— Добре, добре, успокой се. Няма никакъв смисъл да се вълнуваш излишно — побързах да я прекъсна. Изблиците на Дамарис ме тревожеха истински. Тя забеляза израза на лицето ми, разсмя се и отново се облегна на възглавниците.
— Извини ме, не исках да те тревожа. Но аз съм ирландка и освен това имам родствена връзка с Борджиите. Просто търпя известно време, но когато ме предизвикат прекалено много, не мога да се овладея и избухвам. При тези думи се разсмях и аз.
— Ако си в такова настроение, не бих искала да съм на мястото на дамите, които днес следобед ще дойдат на чай при леля ти.
— О, Боже, съвсем ги забравих! — Лицето й потъмня. — Моля те, Вини, бъди така добра и ми помогни да се облека. После ще се разходим, за да се поосвежим малко, преди да се изправим пред лъвиците. Или по-скоро преди те да се изправят пред нас.
Предложението й не ми допадна особено, тъй като нейното състояние будеше тревога. За щастие обаче се появи Меги и взе нещата в свои ръце.
— Чудесно, малката ми, поразходи се малко, та да ти дойде апетит за обяда. Готвачът днес ще приготви вкусни пържолки. Моля ви, мис Стантън, погрижете се да походи повечко. Ще й бъде от полза. — След тези думи тя облече Дамарис като малко дете.
Не след дълго вече се разхождахме по Марлбру Стрийт сред елегантните къщи и високи дървета. Металносивото небе подчертаваше още повече есенните багри на падналите листа, а върхарите на дърветата, оцветени в оранжево, червено и златистожълто, заискриха като чудно хубави, редки накити. Дамарис потрепери от студ и се загъна плътно с пелерината си.
— В Италия сега е лято.