Замълчах. Според мен не бе уместно да насърчавам копнежа й по отминали времена. Потънали в собствените си мисли, се отправихме към градския парк. През плетеницата от клони пред нас проблясваше куполът на парламента. Тук-там по земята бяха застинали гълъби с настръхнала перушина. Мразовитият вятър завъртя сухата шума във въздуха и прогони тежките мисли от ума ми. Почувствах как жизнените сокове отново потичат по жилите ми.
Явно разходките бяха на мода в Бостън. От време навреме покрай нас преминаваше някоя и друга каляска. Дамарис се поздравяваше вежливо с добре облечени минувачи, улични хлапета изпълваха въздуха с крясъците си, а богаташките деца си играеха с обръчи под надзора на надути, тромави гувернантки или разхождаха куклите си напред — назад по настилката. Забелязах, че Дамарис се развесели и страните й поруменяха. Успокоих се и аз.
— Разкажи ми какво очакваш от днешното посещение на дамите.
Дамарис се усмихна накриво.
— В случая става въпрос по-скоро за разпра, отколкото за гостуване. Дамският комитет на спонсорите на музея идва, за да обсъди галаприема. Татко обаче категорично отказва да даде някакви по-конкретни сведения и по този начин поставя леля Марина в крайно трудно и неудобно положение.
— Не разбирам точно какво означава думата „галаприем“.
— Съвсем същото биха искали да узнаят и дамите — отвърна Дамарис и ми намигна дяволито. — Доколкото знам, ще бъде нещо средно между бал, прием и празненството, организирано по случай третия брак на Лукреция Борджия. Всичко ще бъде безкрайно изискано и всеки ще се опитва да измести най-добрите си приятели, за да попадне в центъра на събитията. Според предварителния сценарий върхът на вечерта ще бъде представянето на колекцията.
— А баща ти какво мисли по този въпрос?
— Според него експлоатацията на художествените произведения наподобява експлоатацията на човек от човека.
Споделях същата гледна точка и неочаквано почувствах, че опърничавият Рос Калхън започва да ми става симпатичен.
Следобедният чай с дамите отговаряше съвсем точно на очакванията ми — беше изискан, екзотичен и изтощителен. Участниците се събраха в големия салон, обзаведен, както и останалите гостни помещения, в изящно — семплия стил на Ренесанса. Салонът излъчваше хлад и недружелюбност, независимо от кремавия цвят на стените, пращящия огън в камината и непривичната жега. По всяка вероятност обаче това впечатление се дължеше по-скоро на присъстващите, отколкото на обзавеждането. Носех най-хубавите си дрехи от черна коприна и си седях на стола незабележима и съвършено излишна.
Гостенките олицетворяваха висшето бостънско общество; или с други думи — носеха безвкусно и демодирано облекло. Този факт не ме учуди никак, тъй като в техните очи „да се докарваш“ беше проява на вулгарен вкус. Роклята на Марина — истинско съновидение от свободно стелещ се кашмир в тъмнолилаво и кремаво — не им направи особено впечатление; в замяна на това обаче чаеният сервиз от тежко, старинно сребро произведе необходимият ефект. Една от матроните например просто го поглъщаше с поглед — истински мистър Блайдън, но с фуста и къдри. До нея се бе разположила съратничката й, могъщ боен кораб със стоманеносива коса и тежкотоварна гръд, пристегната в свръхтесен корсет. Двете преследваха три точно определени цели: да лицесъзрат колекцията Калхън, да наложат най-сетне точно определена дата за празненството и най-накрая да си тръгнат. Бях силно впечатлена от умението, с което Марина прикриваше слабостта на позицията си по време на преговорите.
— Няма ли да вземете още малко чай? Сместа е нещо съвсем специално. Скъпа мисис Кабът, трябва непременно да опитате тези чудесни меденки.
Не бе нужна кой знае каква проницателност, за да установя, че ксенофобията на бостънските дами по никакъв начин не се отразяваше на апетита им.
Очевидно Марина правеше всичко възможно, за да отдалечи момента на сбогуване. Дали не очакваше Рос Калхън все пак да се появи в последния миг? Лично аз не вярвах, че ще дойде, но не го и упреквах. Марина помоли Дамарис да донесе арфата.
— Свири възхитително. На празненството ще ни изсвири няколко италиански балади. Естествено облечена в автентични одежди от колекцията. А дъщеря ви, мисис Кабът? Чух, че има прекрасен глас.
Дъщерята, повехнала стара мома, се усмихна видимо поласкана, изражението на мисис Кабът също поомекна. Дамарис бе пребледняла. След първата италианска песен тя отметна глава и притвори очи: