Ако животът ми бе протекъл в несигурност и оскъдица, мисълта за семейството ми вероятно щеше да занимава ума ми. Обаче аз така и не почувствах необходимост да науча нещо повече по този въпрос. Спомнях си мама като спокойна, интелигентна и очарователна дама. Знаех само, че е била сираче и съвсем млада е останала вдовица. Още от малка осъзнах, че разговорите за баща ми й причиняват болка и затова престанах да питам за него. А освен това и чичо Джъстис бе от хората, които са в състояние да заместят цяло едно семейство. В детството си го възприемах като герой от приказка, като закръгленичък домашен дух закрилник с вид на херувимче, колекциониращ най-необикновените, най-скъпоценни и редки предмети на света. Едва много години по-късно разбрах, че го смятат за специалист по гоблените и накитите от епохата на Ренесанса. С него се съветваха дори и най-големите светила в тази област. Но Джъстис Робинсън беше сдържан и затворен човек и общественото признание не го вълнуваше особено. Известен бе само сред подбран кръг колекционери, хора, чиито познания се приближаваха до неговите.
Не знаех почти нищо за професионалните му занимания. Свързвах образа на чичо Джъстис с две очи, примигващи иззад очила без рамки, с приятните часове пред камината, когато ни четеше от любимите си книги, подвързани в кожа и с Леонардо, огромния жълт ангорски котарак, мъркащ доволно върху скута ми. В ушите ми все още звучи милият стар глас на чичо, разказващ чудати, очарователни истории. Пред погледа ми отново преминават дебелите му пръсти, които направляваха несръчните ми детски ръчички по старинните дантели и гоблени. Чудни, прекрасни, незабравими мигове!
Бях седемнадесетгодишна, когато мама почина. Напуснах пансиона на мис Милбрук и поех домакинството на чичо. Постепенно детинският ми интерес към колекцията на чичо прерасна в истинско възхищение и аз започнах бавно — бавно да трупам знания. Чичо обичаше да казва, че това е най-добрият начин да стана експерт като него. За мое щастие той изпитваше неподправено уважение към легендарните женски образи от епохата на Ренесанса като Лукреция Борджия, Елисавета Гонзага или Изабела Д’Есте и отрицателното мнение спрямо женските качества, наложило се по това време в Ню Йорк, не повлия на неговите разбирания. А сега чичо бе мъртъв. Мама също. Оставах сам — самичка на този свят.
— Във връзка ли сте със семейството на баща си? Какво знаете за него? Нда. Чувам, че майка ви е водела домакинството на мистър Робинсън, нали? Тъй, тъй. — Педантично, като някакви стари моми клюкарки двамата надушиха в този факт нещо скандално. Обзе ме ярост. Само не позволявай да забележат, че си ядосана, обади се някакъв вътрешен глас. Издаваше ме единствено гневният блясък в очите. Инстинктивно се изправих още повече на стола си.
Точно в този миг, сякаш по поръчка, в стаята се вмъкна Леонардо, който начаса показа кому принадлежи неговата преданост. Той се отправи царствено към китайското килимче пред камината, вторачи поглед в двамата адвокати, отвърна се от тях с презрение, скочи меко в скута ми, настани се удобно сред гънките на полата и застрашително засъска по посока на неканените посетители. Спаруженото старо лице на мистър Блайдън се поотпусна и придоби почти човешко изражение.
— Красиво животно, нда. Трябва да помислим какво ще го правим.
— Той ще дойде с мен, разбира се — обадих се с хладен глас.
— Разбира се. Искам да кажа, ако сте в състояние да го… — На това място мистър Блайдън се запъна, очевадно не знаейки как да продължи. Безпомощността му ме изпълни със злорадство. Опитах се да отгатна премълчаното от него. Всъщност знаех ли къде да отида? Къде можех да ида изобщо? И щяха ли там да приемат моя Леонардо?
В този живот не съществуваха много възможности за млада и незаможна жена, която се чувства достатъчно изискана и независима, за да се глави за прислужница.
Иззад избелелите брокатени завеси полъхна студен въздух и ръката ми, която тъкмо галеше Леонардо, се сви инстинктивно. Той изфуча срещу ми и перна с лапа рубинения пръстен.
— Разбира се, ако се наложи, вие винаги можете да продадете този пръстен — обади се мистър Блайдън. — Ако не се заблуждавам, това е камък, ненадминат по обработката си.
— Прав сте. Точно така е — отвърнах аз и отметнах глава назад. — А ако случайно все още се заблуждавате, то нека ви кажа, че пръстенът ми принадлежи. Както ще се убедите сам, застраховката е сключена на мое име.
Всъщност тази забележка бе под моето достойнство, но така или иначе се почувствах по-добре, след като си казах, каквото ми бе на душата. Този човек говореше така лековато за покупко-продажби сякаш стойността на подобни предмети се измерва единствено с пари. От чичо Джъстис знаех обаче, че нещата не бива да се оценяват по този начин.