Пееше „Павана за две сестри“. Разбирах добре, че по този начин Дамарис се стреми да докаже своята независимост и самостоятелност. Марина също бе наясно с намерението на племенницата си, но осъзнаваше също така, че тази история е твърде дръзка и свободна за закостенелия, благонравен Бостън. Ситуацията бе спасена обаче тъкмо от немногословната до момента мис Кабът.
— Това е онази легенда, нали? От вестника? Легендата за двете сестри! Вярно ли е, че мистър Калхън притежава картината и накита? В цял Бостън се носят какви ли не слухове. Скъпа маркизо, нека ги погледнем поне за малко, моля ви!
Мис Кабът се държеше направо невъзможно, но въпреки всичко й бях благодарна за настойчивостта, с която преследваше целите си. Марина я дари с пленителна усмивка.
— Разбира се — отвърна тя и поведе дамите към библиотеката. Всички ние се подредихме чинно в редица и заразглеждахме портрета над камината.
— Колието — започна мисис Кабът с решителен глас. — Колието съществува наистина, нали? Според нас то трябва да бъде венецът на изложбата. Или може би него го има точно толкова, колкото и точната дата на галаприема.
В този миг се възхитих от самообладанието на Марина. Тя успя да потисне надигащия се гняв и съвършено спокойно рече:
— Дамарис, покажи на мисис Кабът огърлицата на майка си.
Очите на Дамарис припламнаха.
— Лельо Марина…
— Моля те, Дамарис. Един ден тя ще бъде твоя, следователно имаш право да я показваш. Баща ти сигурно ще те разбере.
Да, вероятно наистина щеше да я разбере, както и за много други неща. Дамарис отиде мълчаливо към дървената ламперия до камината, натисна някакво скрито копче и неочаквано една от вратичките на шкафа се отвори. Пресегна се и извади кутия, облечена в тъмносиньо кадифе. После се отправи към мисис Кабът, но внезапно се закова на място като ударена от гръм и се вторачи във входа. Проследих погледа й.
На вратата бе застанал Рос Калхън. Съвсем тихичко той произнесе само една дума: „Дамарис!“. Тя отиде при него като наказана ученичка и му предаде кутията. Без да каже нито дума, той я постави обратно в шкафа и заключи вратичката.
— Когато те въведат в обществото — изрече той сухо, — можеш да носиш колието на майка си, колкото искаш. Разбира се, ако наистина държиш да участваш в целия този маскарад. Дотогава обаче то си остава под ключ. — При тези думи напусна залата, без да поздрави никого.
— Моля ви да проявите разбиране — обади се Марина с благ глас. — Огърлицата е на покойната ми сестра.
Възхитих се от интелигентността на тази жена. Не толкова с думи, колкото с това, което премълча, тя хвърли романтично було върху случилото се. Очите на дамите се навлажниха, а лицата им приеха сантиментално изражение. В този момент Марина предложи да пийнат още чай в салона и изведе гостенките от библиотеката.
— Извинете ни, моля — обади се Дамарис. Тя понечи да се хване за стомаха, но в последния момент успя да се овладее. Забелязах, че лицето й внезапно се изкриви от болка. Сбогувах се набързо с гостенките и придружих приятелката си до горния етаж. Тя не позволи да я подкрепям; едва след като стигна стаята си и заключи вратата зад себе си, се строполи на кушетката и на лицето й се изписа болка.
Приведох се над нея.
— Какво да направя за теб?
— Нищо. Ей — сега ще премине. — Дамарис се вкопчи в ръката ми и по челото й избиха ситни капчици пот. Миг по-късно обаче напрежението в тялото й спадна и тя се отпусна със затворени очи върху възглавниците.
— Тези жени те подразниха, нали? Искаш ли да поговорим за тях? — Попих с кърпа потта от челото й.
— Не, не искам. Но ти остани при мен, моля те. — В този миг през свързващата врата при нас се прокрадна Леонардо. Той скочи на кушетката и се сгуши в Дамарис. Тя зарови лице в козината му и с едва доловима усмивка се обърна към него: — Ти, миличък, си ми най-добрата утеха.
Леонардо се сви на кравай до нея и запреде доволно.
— Какви бандити само — проговори бавно Дамарис.
Бях потресена от омразата, стаена в думите й. Не допусках, че е способна на такива чувства. Тя продължи да гали Леонардо, но съвсем ясно личеше, че все още е напрегната.
— Разказвала съм ти, че отношението на тези хора към майка ми беше направо гнусно. А сега, когато е вече мъртва, всичко около нея започва да им се струва романтично.
Тя извади изпод елека си миниатюра от слонова кост, закрепена на златна верижка. Досетих се коя е изобразената жена и я заразглеждах с интерес. Бях удивена от огромната прилика между нея и портрета в библиотеката.