— Когато бях малка — започна Дамарис, отгатвайки мислите ми, — реших, че мама е позирала за портрета на Бианка. Не знаех, че картината е творение на стар майстор. Но Бианка наистина е наша предтеча и вероятно това обяснява приликата… о, Боже, Вини, дръж ме, ще падна…! — Болката се бе появила отново. Притиснах я до себе си и в този миг отнякъде изникна вездесъщата Меги. За щастие тя бе наясно, че присъствието ми оказва благотворно влияние върху Дамарис и затова двете веднага се съюзихме. Със съвместни усилия съблякохме дрехите й, положихме я в леглото и й наляхме малко коняк в устата. Седнах до нея и я хванах за ръката. Постепенно пулсът й се забави и болката утихна.
— Заспива вече — обади се Меги. — Господарят направо позлати тези некадърници, лекарите, а те само едно си знаят: „В този случай не може да се направи нищо“. Обаче вие, мис Стантън, вие знаете как да се отнасяте с нея. — Думите й ме зарадваха — бях спечелила първия си надежден съюзник в този дом.
Дамарис не се появи за вечеря. Изпитах удовлетворение, че и Рос Калхън също не дойде. Присъстваше обаче Уорън Слоун. Между него и маркизата се разрази оживен словесен дуел. Тяхното остроумие и красноречие бяха направо възхитителни. След кафето в библиотеката аз се оттеглих под предлог, че трябва отново да навестя приятелката си. Но тя спеше дълбоко и затова се прибрах направо в моята стая. Прекарах чудесна вечер насаме с Леонардо. Стигнах до извода, че да си гостенин в този дом е значително по-натоварващо, отколкото очаквах.
Разтворих дневника си и се заех да подредя разбърканите си впечатления. Бях удивена от факта, че в записките ми сякаш се прокрадва свръх емоционалност и дори боязън. Несъмнено причина за състоянието ми бяха и последните дни в Ню Йорк, изпълнени с трескава дейност. Освен това бях разтревожена и от страданията, които изпитваше Дамарис. Но така или иначе, все още ми предстоеше да разкрия кое е причина и кое — следствие.
Спрях да пиша, прочетох още няколко страници от любимия ми Милтън, след което свежа и отпочинала се пъхнах в леглото.
След няколко часа Дамарис ме разбуди както предната нощ, но този път, без да почука на вратата. Тя пристъпи пипнешком в стаята и се вкопчи в мен. Явно я измъчваха страхотни болки. Взех я бързо в леглото си и я подпрях на няколко високи възглавници.
— Да повикам ли Меги? — попитах изплашена.
— Не! Не викай никого! Просто ме дръж така! Само това помага.
— Какво ще кажеш за малко топло мляко…
— Вечерта Марина ми донесе мляко. Но и то не помогна — изтръгна се от устата й. — Нищо не помага. О, Боже. Вини… — Тялото й се вцепени и тя затрепери цялата от студ и страх, точно както и в предишната нощ. Реших да не я тревожа с въпросите си.
Започнах да масажирам болезнените места докато накрая успях със силата на волята си да облекча страданието й — тялото й се отпусна и тя се успокои.
От този ден нататък нощните посещения се превърнаха в нещо обичайно. Просто на следващия ден нито една от нас не ги споменаваше, все едно че не ги е имало изобщо.
Глава пета
На следващата сутрин закусвах сама — нямаше да ми е за пръв път. Първо хвърлих поглед в стаята на Дамарис, но тя изобщо не помръдваше.
Явно, че в ранните сутрешни часове се е върнала в леглото си и в този миг спеше сред лъскавите коприни като невинно детенце, загубило се във вълшебната страна на кралица Маб. В детството ми европейските приказки, гъмжащи от мрачни образи, вещици и магьосници, ме изпълваха с безименен ужас, споменът за тях все още отекваше в душата ми. Овладях се. Каквото и да изпитваше Дамарис, в нейния случай не ставаше въпрос за магия, а за съвсем реално страдание. Щях да й направя лоша услуга, ако позволях да ме обземе нейната истерия и паника.
На шкафа отново бе наредена обилна закуска. Малката камериерка влезе, весело направи поредния си реверанс и ме изгледа любопитно със светлите си очи. Искаше да ме обслужи, но не ми се щеше да се храня сама под погледа й.
— Маркизата не е ли слязла още?
— Не, мис Стантън, закуската винаги й се поднася в будоара. Как се чувства мис Дамарис? Стори ни се, че отново се разхождаше напред-назад тази сутрин.
Тонът й бе изпълнен с уважение, но очите гледаха предизвикателно. Очевидно не бе съвсем наясно към кое стъпало на домашната йерархия да ме причисли. Реших веднъж завинаги да я поставя на мястото й.
— Можете да ми долеете още малко кафе, след което няма да имам повече нужда от вас, Сара — изрекох с решителен глас.
Момичето сведе поглед.
— Да, мис Стантън. Наредено ми е обаче да ви предам още нещо. Когато приключите със закуската, трябва да отидете в зимната градина. Там ще работите по колекцията.