Очевидно в този дом всеки, който имаше, макар и само косвена връзка със сбирката, просто я наричаше „колекцията“. Независимо от заповедния тон на тази покана, все пак ще призная, че с голямо усилие запазих спокойния си вид под изучаващия поглед на Сара и изпразних бавно втората чаша кафе. Беше ме яд на самата себе си, тъй като се вълнувах като ученичка преди първата си професионална среща с Рос Калхън.
Та той е само бащата на Дамарис, внушавах си строго; и независимо от богатството му, не е нищо повече от един арогантен парвеню. Бях тук заради Дамарис, а не заради колекцията Калхън. Но тъй като жаждата за сензации, пък и любопитството съставляват неотменим дял от човешката природа, то докато следвах Сара по коридора, осъзнах ясно, че, уви, мислите ми са заети не с малката ми приятелка, а със съкровището на парвенюто.
Сара ме поведе по някакъв безкраен коридор към част от къщата, която в последните двадесет години очевидно е била пристроена към гърба на сградата. Тук всичко бе издържано в псевдоантичен стил, а над главите ни имаше засводен стъклен покрив, през който проникваше бледото зимно слънце. Сара отстъпи встрани и ми направи път, лъхна ме вълна от застоял, влажен, тежък и сладникав парников въздух. Просторното помещение, запълнено почти изключително с цветя, силно напомняше на градина от южните страни — явно семейството изпитваше носталгия по Италия. Навсякъде бяха разположени градински мебели от ковано желязо и плетени столове, които сякаш те приканваха да поседнеш за по-дълго време. Покрай тях имаше няколко масички от римска и китайска керамика, създадени за безгрижните часове на чаша чай и бисквити. Атмосферата на това място бе едновременно екзотична и някак много позната и близка. Когато тръгнах по тесен коридор между растенията и мустачките на една клеома погалиха страните ми, внезапно се досетих защо всичко ми се струва тъй познато: Та аз бях попаднала в градината на Рапацини, отровната градина от разказа на Хюторн, в която растяха отровни цветя, смъртоносни за всекиго, вдишал техния аромат; единствено крехкото, нежно момиче можеше да живее тук, тъй като бе отраснало на това място. То обаче не можеше да понесе здравословния въздух на външния свят.
Успях с усилие на волята да сподавя въображението си и решително закрачих нататък. Завих зад някакъв ъгъл и пред очите ми се изпречиха широки мъжки рамене. Те обаче бяха облечени в туид, а не в черна вълна и принадлежаха не на мистър Калхън, а на Уорън Слоун.
— Добро утро — поздрави ме той дружелюбно. — Вече се питах кога ли ще се появите.
— Идвам, когато мога — отвърнах студено. — Всъщност не знаех, че вие сте този, който е изпратил да ме повикат.
Слоун се ухили.
— Извинете ме, ако съм ви разочаровал… или подразнил. Ядът ви вероятно е оправдан, защото доколкото познавам Сара, смисълът на молбата ми сигурно е претърпял промени при превода. Работата е там, че вече получих разрешение да се заема със съставянето на описа. Честно казано, щеше ми се да си имам и свидетел. А също, разбира се, и удоволствието да споделя своите открития с колега. Затова ви помолих да работите заедно с мен.
Той ми направи учтиво път и поуспокоена, се отправих по тази от пътечките сред цветята, която ми посочи. Стигнахме до едно разширение и пред мен се откри гледка, която ме накара начаса да забравя дребнавото си раздразнение.
— Грандиозно, нали? — обади се Слоун зад гърба ми с тих глас.
За пръв път думата „грандиозно“ ми прозвуча слабо. Бях си въобразила, че притежавам знания, че представлявам нещо, след като за кратко време съм била асистентка на антиквар; колко жалко ми се стори внезапно всичко! Аз почувствах това, което човек изпитва в присъствието на истинското изкуство: боязън и страхопочитание. Тези работи на неизвестни ренесансови майстори по свой си начин бяха равностойни на творбите на един Микеланджело или на Да Винчи. На работните маси в оранжерията безредно бяха разпръснати бокали, съдове, плочи, ножове, ритуални предмети и свещници, които заслепяваха взора. Пред себе си виждах съкровище, събрано с изключителна култура и вкус. При вида му би завидял и самият Мидас.
— Сега разбирате ли какво имах предвид, когато казах, че атмосферата на това място може да доведе до промени на психиката — обади се Слоун. — Сякаш нещо те приковава тук и вече никога не можеш да излезеш навън, сред белия свят.
С думи той изрази точно онова, което изпитвах в душата си. Гневът ми отлетя за миг. Изгледах го с удивление. Очаквах от този човек да говори суховато като експерт и да се държи мазно, обзет вероятно от алчност.