— Вини, ела!
— В зимната градина съм — отвърнах аз, но Дамарис не се появи и затова се запътих насреща й по тесните пътеки между лехите.
Съзрях я да тича насреща по коридора, започващ от залата. Внезапно обаче спря пред входа на зимната градина тя сякаш се бе сблъскала с невидима стена. Лицето й се наля с кръв, а след това пребеля, очите й заблестя развълнувано, но гласът й си оставаше непроменен — в него се долавяше трескавата веселост, която помнех от обяда на същия ден.
— Вини, ела бързо! Татко е взел билети за следобедния концерт. Леля Марина иска да побързаш.
Бързо отвързах престилката, която ми даде Слоун.
— Защо не дойдеш за малко да видиш какво сме свършили?
— Не — отвърна Дамарис привидно равнодушно, след което сякаш, за да коригира фалшивия тон в гласа си, ме хвана под ръка и каза благо:
— Моля те, ела. Нямаме време.
В този момент забелязах, че приятелката ми е облечена отгоре до долу в тежка коприна. Хвана ме за ръцете и е завлече в стаята. Навлякох тъмновиолетовата рокля и си подредих набързо косата, а през това време Дамарис ме чакаше с Леонардо на скута.
Спуснахме се бързо по стълбите. Долу вече ни очаквате Рос Калхън. Той ни помогна да се качим в каляската, но докато пътувахме по Бейкън Хил, не беше твърде словоохотлив. Запитах се какво ли е накарало този саможивец да ни покани на концерт. Марина естествено не бе особено огорчена от мълчанието му. Беше елегантна както винаги и почти не ме удостои с вниманието си. Стигнахме осветената концертна зала. Зрителите бяха облекли най-доброто, което имаха добре, че послушах Дамарис и си сложих тъмновиолетовата рокля. Бях прекарала почти целия си живот в Ню Йорк, но в този момент се държах като непохватна провинциалистка. Рос Калхън беше наел ложа, откъдето човек можеше прекрасно както да наблюдава, така и да бъде наблюдаван. Марина, например, оглеждаше залата с бинокъл и се наслаждаваше на факта, че е в центъра на вниманието. В този миг музиката засвири и забравих всичко и всички около себе си.
Питала съм се дали баща ми е имал нещо общо с музиката; защото я слушам с огромно удоволствие, макар и да не съм познавач. Слушахме италиански мелодии, изпълнени от струнен квартет. За втори път през този ден се озовах в прекрасния свят на Ренесанса и това чудо стори музиката. След края на първата част от програмата блесналата светлина и настъпилият шум ме върнаха грубо на земята.
Добрият бостънски тон налагаше по време на почивките хората да се посещават едни — други в ложите си. Стана ясно обаче, че никой не желае да ни посети, независимо от вниманието, с което ни удостояваха цялата вечер. Точно срещу нас седяха мисис Кабът и дъщерите й. Те забелязаха поздрава на Марина и му отвърнаха, но нито ни поканиха да отидем при тях, нито пък те дойдоха при нас. Видях, че Рос Калхън следи погледите на Марина и стиска ядовито устни. После обаче се зачете в програмата и престана да й обръща внимание.
През това време Марина наблюдаваше редовете на балкона с бинокъла си и внезапно извика весело:
— Я виж ти!
Някъде около горните места към нас си проправяше път една фигура, облечена в туид. До мен Дамарис въздъхна дълбоко.
В най-добро разположение на духа Уорън Слоун влезе в ложата ни със своето не съвсем подходящо за случая облекло и се поклони учтиво над ръцете на всяка една от дамите.
— Маркизо, мистър Калхън, каква приятна изненада. В този миг се сетих, че Уорън също бе в зимната градина, когато Дамарис дойде да ме вземе.
Той ни покани да се поразходим с него и да хапнем сладолед. Марина се изправи и го взе под ръка, а останалите отказаха. Дамарис пребледня, а когато видя двамата да излизат, цялата поруменя. Не след дълго се изправи и тя.
— Ще изляза за малко във фоайето, там въздухът е по-чист. Не, Вини, не ме придружавай, предпочитам да бъда сама.