Останах в ложата, хвърлих поглед в програмата, отново се размислих за приятелката си и най-накрая ми се прииска антрактът най-сетне да свърши. Усетих, че Рос Калхън ме гледа и вдигнах очи.
— Виждам, че концертът ви доставя удоволствие, нали? — Гласът му прозвуча топло и сърдечно и аз отвърнах, без да се замисля:
— Музиката… музиката е неописуема.
Той забеляза неволното повторение на думата „музика“
— Музиката да, но не и цялата тази глупотевина покрай нас, нали? — Той вдигна поглед към хаотичното движение на човешката маса. — Вие притежавате вкус. Също и разум. Слава Богу, дъщеря ми също е разумен човек. Или поне беше такава до момента, в който разреши на леля си да се заеме с целия този маскарад, наречен „въвеждане на девойката в обществото“.
Не пожелах да разкрия, че мненията ни по този въпрос съвпадат и затова смених бързо темата.
— Музиката направо ме омагьосва. В сравнение с нея чаят и сладоледът изглеждат тъй… прозаични.
— Неприятен дисонанс на омагьосания остров, така ли?
— Не съм съвсем сигурна дали мога да си позволя такава оценка. Твърде малко зная за музиката и вероятно не я разбирам истински. Заедно с това обаче зная достатъчно, за да не изпитвам самодоволство, когато я слушам.
При тези думи Рос Калхън ми се усмихна меланхолично.
— Уверявам ви, че колкото повече са ентусиастите като вас на този свят, толкова по-добре. — Той погледна със сарказъм към съседната ложа, в която някаква дама, цялата в диаманти, с пронизителен глас разказваше нещо на съседа си. Като по даден знак и двамата се разсмяхме.
После погледите ни се срещнаха и аз сведох очи.
— Не познавам следващото произведение. Разкажете ми нещо за него — казах бързо, тъй като за мое голямо учудване пулсът ми се ускори и главата ми се замая. Дамарис бе права. В тези ложи, тапицирани целите в кадифе, бе извънредно задушно. Взех ветрилото от седалката и си повях с надеждата, че руменината по бузите ми ще избледнее и така ще убегне от вниманието на моя събеседник. През това време той се приведе към мен и разтълкува предстоящото произведение по най-интересен и компетентен начин.
В този миг Дамарис се вмъкна обратно в ложата, видя, че двамата с баща и разговаряме и седна доволна. Сред оркестъра настъпи движение — музикантите се завърнаха по местата си и започнаха да настройват инструментите. Осветлението загасна и из залата се разнесоха звуци на чудно хубава полифонична музика. Не след дълго вратата зад нас се отвори и се появи Марина, все още с Уорън Слоун до себе си. Той зае празното място до нея, сякаш това бе нещо, което се разбира от само себе си.
Рос Калхън прекрати разговора веднага щом прозвучаха първите тонове. При Марина обаче случаят бе по-различен: Тя се облегна на тапицирания парапет, сложи небрежно ръката си с жълтия диамант отгоре и прекара остатъка от следобеда в оживен разговор с Уорън Слоун. Очите й искряха и изобщо изглеждаше превъзходно. Спомних си за униженията, които се наложи да понесе и в мен се прокрадна възхищение от поведението й. След това погледът ми се премести върху Дамарис, която се беше свила в кадифеното си кресло. Не посмях да назова с думи чувствата, изписани на лицето й, виждах единствено как погледът й се лута в безпътица между Уорън и Марина. О, Дамарис, възкликнах наум, извърнах се и отново се потопих в музиката.
След концерта Калхън ни покани на чай в един ресторант. Слоун се извини и си тръгна. Предположих, че не се е почувствал удобно заради облеклото си, тъй като всички посетители носеха официални и елегантни черни и бисерносиви костюми. В този момент обаче не исках да мисля нито за него, нито за чая и дребните сладкиши, просто в мен отново зазвуча прекрасната музика от концерта. Освен това се тревожех и за Дамарис, която, утихнала и бледа, човъркаше нещо в чинията си.
Прибрахме се у дома и тя незабавно се отправи в стаята си. Последвах я и й помогнах да се съблече. Заговорих небрежно за незначителни неща и не след дълго забелязах, че е в по-добро настроение. Сара ни донесе поднос с деликатеси, вечеряхме пред камината в моята стая, а Леонардо се излегна в краката ни и запреде.
Прекарах тази нощ също както и някои от предходните. Дамарис се оттегли рано в стаята си, а аз почетох известно време, след което си легнах. През нощта тя дойде при мен и потърси утеха, така и не разбрах дали болката й е физическа или душевна. Този път тя се успокои сравнително бързо и заспа.
Аз също заспах веднага, но се потопих в крайно обезпокоителен сън. Защото образите, изплували в мен, нямаха нищо общо нито с Ренесанса, изкуството и музиката, нито дори с моята клета приятелка. Две фигури обсебиха съня ми — едната облечена в туид, с червеникавокафява коса, а другата с разкошно изваян мъртвешки череп, от който ме гледаха пронизително две зелени очи.