Помня как преди много години го попитах за любимата си играчка: „Знам, че музикалната кутия е твоя, но все пак… ще я продадеш ли?“. В ушите ми още звучи топлия му глас: „Не, детето ми. Порадвах й се известно време, но сега е дошъл моментът да я предам на човек, който ще я оцени не по-зле от мен.“
Казах цялата истина на мистър Блайдън и все пак не съвсем. Както Леонардо, така и рубинът, сияещ меко на ръката ми, притежаваше свой собствен живот. Аз бях единствено неговата пазителка. Исках да си остана такава, дори и да умирах от глад.
Мистър Блайдън хвърли поглед към мълчаливия си партньор и се прокашля.
— Мис Стантън, простете, но съм длъжен да ви задам този въпрос. Притежавате ли лични средства?
Погледнах го изненадана.
— Не, разбира се, че не. Както казах, отношенията ни бяха по-скоро семейни, отколкото делови. В началото на всеки месец чичо, т.е. мистър Робинсън, ми връчваше парите за домакинството, както и джобни пари.
— Да, а сега сме почти в края на месеца. В резултат на променената ситуация ще се наложи да се позанимаете с някои финансови въпроси. — Той направи знак на колегата си и последният извади чекова книжка. — Струва ни се, че е уместно да отделим една сума за вас от наследството, за да управлявате колекцията, преди да заминете. Това означава, че трябва да каталогизирате всички предмети и да отделите, така да се каже, плявата от зърното.
Устните му се разтегнаха в някакво подобие на усмивка, с което явно загатваше, че се е пошегувал. Само че шегата му не ми се понрави. „Сред тези вещи няма плява“, понечих да кажа, след което ми се прииска да продължа: „И задръжте парите за себе си. Тук става въпрос за нещо, което правя от любов, нещо, което не може да се купи с пари.“ Внезапно обаче в мен някакъв глас зашепна, че гордостта е лукс, който вече не мога да си позволя. Чувах този глас за пръв път през живота си и се почувствах се засрамена.
— Разбира се, не е нужно да бързате. Според мен един месец е напълно достатъчен, за да се уреди всичко.
— Много любезно от ваша страна, но възнамерявам да си замина още тази седмица. — Краткото, бързо сбогуване със сигурност щеше да бъде по-малко болезнено. Не, не беше точно така. Ако трябва да бъда съвсем честна, през устата ми говореше не разумът, а моята неукротима гордост. Длъжна съм да кажа обаче, че и до ден-днешен не съжалявам за тези си думи.
Навън вече бе паднал мрак и френският часовник върху камината удари пет и половина. Мистър Блайдън приличаше на човек, който не би отказал чаша чай. Аз също исках да пия чай, но не и с тези двамата. Затова вдигнах глава и ги загледах изчаквателно. Погледът ми мина над раменете им и се спря на изображението ми в огледалото с пиластри. Видях в рамката на флорентинския стол млада жена, която приличаше на ренесансов портрет. Впечатлението се подсилваше от късата жилетка с пешове, скроена като жакет на испански гранд. В тази си дреха изглеждаше може би твърде слаба, но затова пък високомерна. Под тежестта на кестенявата коса, навита на плитки, и на фона на черната рокля лицето изглеждаше съвсем бледно. Двамата посетители просто не знаеха какво да мислят за мен и злорадството, което изпитах от този факт, ми помогна да издържа успешно краткото, изпълнено с достойнство сбогуване. В момента обаче, в който затворих вратата след тях, ме обзе внезапна слабост. Облегнах се на стената и поех дълбоко дъх.
Леонардо се отърка в краката ми, след което господарски се настани на шлейфа. По този начин той ми показа, че ме е подкрепил в труден момент и следователно заслужава да му се обърне по-голямо внимание. Отидох с него в кухнята, сложих чайника на огъня, разтроших парче хляб, залях го с мляко и разделих яденето на две. Това се бе превърнало в някакъв ритуал, изпълняван в продължение на стотици вечери, но този път двамата с Леонардо бяхме сами. Той скочи на скута ми и аз го притиснах към себе си по-силно, отколкото позволяваше неговото достойнство.
Първоначално възнамерявах още същата вечер да започна изготвянето на списъка, но се почувствах изтощена и двамата с Леонардо отидохме да спим по-рано. Както винаги, той скочи на леглото на чичо Джъстис. За мен е загадка как изобщо успя да заспи.
В следващите дни установих на собствен гръб какво означава изразът „Времето е пари“. На заранта след погребението взех категорично решение — трябваше, налагаше се да намеря работа и колкото е възможно по-бързо да започна нов живот. Бях поела задължението да съставя каталог на колекцията, за да осигуря финансово поне началото на този нов живот. По тази причина не биваше да си губя времето с дреболии. Бях длъжна да намеря подходяща работа преди средствата ми да се изчерпят.