Изявлението ми, че ще отпътувам до една седмица, се оказа крайно необмислено, но все пак не съжалявах, че съм изрекла тези думи. Работата прогонва лошите мисли и затова се заех с описа на всички тези прекрасни предмети от кристал и нефрит, сребърните табакери и произведенията от емайл — вероятно ги държах за последен път в ръцете си. Леонардо ми правеше компания, но невинаги ми помагаше — според твърдото му убеждение моя първа и най-главна задача бе да го забавлявам. Често до слуха ми долиташе неговото повелително мяукане, и то точно когато правех изчисления или пък полирах някоя месингова повърхност. Следваше скок и той се приземяваше меко в скута ми, настоявайки категорично за внимание. Благодарение на доброто си възпитание не чупеше нищо, но в замяна на това постоянно си играеше с по-малките предмети.
— Лео! Веднага престани! — Едва успях да спася от лапите му някаква емайлирана табакера и се взрях в негодуващите му кехлибарени очи. Обзе ме състрадание. — Бедничкият ми, та ти изобщо не разбираш какво става тук! — Опитах се да го почеша зад ушите, но той изфуча насреща ми, отправи се към шкафа и се заразхожда пред него, мяукайки жалостиво. В този миг внезапно си спомних за нещо, сърцето ми се сви и изпуснах перото на пода.
Всяка божа вечер чичо Джъстис се наместваше на креслото си в стил Морис, облягаше се удобно и задаваше обичайния си въпрос: „Е, господинчо, какво ще правим тази вечер?“ Леонардо започваше да патрулира напред — назад пред шкафа, чичо се разсмиваше, отваряше вратите, Леонардо скачаше горе и бързо — бързо си намираше играчка. В шкафа — великолепно произведение с инкрустации от метал и дърво — всеки от нас си имаше собствено чекмедже, в което съхраняваше своите малки съкровища. Осъзнах, че тъкмо шкафът ще ми липсва най-много.
Налагаше се да го изпразня, тъй като изобщо не исках мистър Блайдън да докопа ценностите ми, събирани още от ученическите години. Отворих вратите, накарах Леонардо да се махне оттам и се заех с разчистването на чекмеджето си. Ето, къдрица от косата на мама — винаги съм искала да я сложа в медальон. Мидени черупки, събирани преди много години на морския бряг. Куп писма от чичо и мама, докато бях в девическия пансион на мис Милбрук. По-малка купчина пликове, адресирани до мен с детски, ъгловат почерк. От тях все още се носеше слаб аромат на канела. Връхлетяха ме спомени и неусетно се усмихнах.
Дамарис… как ли беше фамилното й име? Звучеше някак чуждо. Сетих се — Дамарис Калхън. Пристигна в пансиона на единадесетгодишна възраст, а аз бях навършила вече седемнадесет. Тя буквално се вкопчи в мен, както се случва често с малките, изоставени създания, когато някой се отнася добре с тях. Аз самата заемах особено място сред съученичките си, но пък Дамарис представляваше истинско изключение. В стремежа си да приличат на своите родители момичетата се държаха извънредно предвзето. В техните очи Дамарис бе двойно виновна: първо, защото бе ирландка, и второ, защото семейството й бе забогатяло наскоро. Аз, например, си бях извоювала положението в затворената общност на пансиона чрез погледите, с които поставях останалите на местата им — същите тези погледи, които оказаха съответното въздействие и върху мистър Блайдън. Дамарис обаче се държеше като подплашено мишле и следователно нямаше никакви изгледи за успех.
Забелязах я за пръв път, когато плачеше, свряна в един ъгъл — някоя си я бе нарекла „парцалива ирландка“. Детето хълцаше тъй жално и в плача му бе вложена толкова много страст, че после наистина се разболя, и то доста сериозно. От гърлото й излизаха обезпокоителни хъркащи звуци и явно не й достигаше въздух. Въпреки всичко обаче не ми разреши да повикам никого на помощ. После, когато всичко премина, тя ми поблагодари и ме помоли да не казвам никому, че е плакала. Пристъпите й събудиха моето състрадание, а достойнството и непреклонната й гордост ме спечелиха окончателно и само за една зима тя стана за мен нещо повече от сестра.
В началото на пролетта Дамарис отпътува уж за малко у дома, но след това вече не се появи в пансиона. Не след дълго научихме, че майка й е починала. Започна да ми пише писма, като от първите лъхаше направо истерия, нетърпима болка и страх. Аз естествено отговарях веднага и за известно време си кореспондирахме съвсем редовно. Следващите й писма бяха вече по-различни, в тях се долавяше някаква предпазливост и отчужденост. Разбрах, че вече не бе онова слабо, ранимо дете, което познавах и обичах. С течение на времето писмата се разредиха, а през пролетта и майка ми заболя от тиф. Отпътувах за дома и трябваше да се грижа за нея до смъртта й. Не се завърнах в интерната. Все още помня бегло съдържанието на едно писмо от Дамарис, в което ми пишеше, че отива да живее в чужбина, в бъркотията около смъртта на мама обаче то се загуби някъде. Не чух повече нищо за нея.