Когато се изправих отново, вече бе нощ. Гърбът ми бе вдървен, очите ме боляха, а в сърцето си изпитвах студ. Примиреният Леонардо вече спеше. Всъщност и аз трябваше да постъпя като него. Защото не открих това, което търсех — цялата истина за себе си или поне своята самоличност.
Все пак се натъкнах на някои следи. Джъстис Робинсън — вече не можех да го наричам „чичо“ — знаеше нещо за баща ми. Той е потърсил целенасочено майка ми и без да издава това, което знае, се е представил за родственик на мъртвия й съпруг. В един момент обаче мама явно беше научила истината, каквато и да е била тя, но после, кой знае защо, не бе предприела нищо. Тя просто продължила да води домакинството, ние останахме заедно, а мъжът, който не бе мой чичо, все така играел ролята на добричкия роднина. Не знаех какво е искал да скрие, но бях решена на всичко, за да открия истината.
Съществуваха само две неща, които можеха да ме упътят. Едното от тях бе Бостън. Джъстис Робинсън бе родом от този град и очевидно осемнадесет месеца преди смъртта си бе разменил писма с някого. Второто бе рубинът на мама, който искреше на пръста ми — тайнственият камък, дълбоко проникнал в безброй човешки слабости и низки дела.
Бях сигурна обаче, че ще настъпи денят, в който по някакъв начин ще разгадая цялата истина за себе си.
Отправих се с несигурни крачки към леглото. Не очаквах да заспя, но бях толкова изтощена, че незабавно потънах в дълбок сън. Разбуди ме студената светлина, струяща от прозореца, както и жалните протести на гладния Леонардо.
Интернатът и възпитанието на мама ме бяха приучили на дисциплина. Реших да сплета косите си, да облека чисто бельо и да се облека по-прилично. Понечих да си сложа и траурните дрехи, но внезапно се спрях. Не, не биваше да ги нося повече. Облякох една от ежедневните си рокли от кафяв муселин на цветчета, увих около врата си дантелено шалче и слязох долу.
Пощата бе пристигнала и лежеше разхвърляна до входната врата под месинговия процеп на пощенската кутия. Едно специализирано антикварно списание и няколко съболезнователни писма, с които щях да се занимая по-късно. Най-накрая съзрях и плик с цвят на лавандула, адресиран до мис Лавиния Стантън. Почеркът, явно женски, не ми бе известен, но въпреки това ми се стори странно познат. В този миг почувствах слаб аромат на канела. Грабнах писмото и разкъсах плика.
Скъпа моя Вини…
Боже, откога никой не бе ме наричал така! Погледът ми прелетя по редовете.
Баща ми съобщи за смъртта на твоя чичо. Както знаеш, татко също е колекционер и е научил за скръбното събитие. Не познавах покойния, но ти винаги си говорила за него с обич и нежност. Сигурно в момента се чувстваш направо съкрушена.
Ах, Дамарис, помислих, има толкова неща, които не знаеш!
… след няколкогодишно пребиваване в чужбина сега отново съм си в къщи. Ние се нанесохме в стария ни дом на Марлбру Стрийт и се надяваме да останем там за постоянно. „Ние“, това сме татко, леля ми Марина, която се грижи за мен като истинска майка, и аз. За пръв път след смъртта на мама тримата сме отново заедно. Не бях никак добре по онова време — сигурно все още си спомняш колко зле се чувствах понякога в интерната — и затова надделя мнението, че животът в чужбина ще ми се отрази добре.
Скъпа моя Вини, толкова отдавна не сме се чували. Не зная какви са твоите планове, но ми позволи все пак в името на приятелството ни да споделя твоята скръб. Копнея да те видя отново и ми се иска да ни посетиш за по-дълго време. Знаеш, че когато си при мен, аз винаги се съживявам. Татко вероятно ще се съгласи да предостави къщата ни за галаприем, посветен на благотворителни цели. Възможно е да покаже и колекцията си от епохата на Ренесанса. В тази връзка твоите познания ще бъдат неоценима помощ за нас. Леля Марина пък притежава купища старинни дантели и иска да ги реставрира. Разказах й за уменията ти в тази област. Моля те, пиши ми или телеграфирай, че ще дойдеш скоро, и то за дълго. Татко те очаква с нетърпение, а аз още отсега се радвам, че ще мога да ти върна поне част от всичко онова, което си направила за мен.
Твоя обичаща те „по-малка сестра“
В очите ми избиха сълзи на гняв и аз смачках страниците на писмото в ръцете си. О, Дамарис, помислих, станала си вече млада дама и си усвоила умението да се изразяваш изискано, но както винаги намеренията ти са прозрачни. Знам какво представлява това писмо — то е всъщност грижливо замаскирано предложение за работа към изпадналата в нужда приятелка, на която не можеш да предложиш милостиня, без да я обидиш. Лумналата в мен гордост ме подтикваше да разкъсам писмото и да го запокитя в огъня, но се овладях.