Не след дълго установих, че не представлява никаква трудност да скрием от света болестта на Дамарис. Никой не ни и очакваше, никой не зададе дори и един въпрос. Очевидно обитателите на къщата смятаха, че Дамарис отново, за кой ли път, страда от поредното си нервно разстройство. Марина се бе скрила в покоите си; не се учудих, тъй като помнех в какво състояние я видях последния път. В следващите два дни забелязах Уорън Слоун няколко пъти да влиза и излиза от къщата, но явно някой го извести за пристъпите на Дамарис и той не се обади. През по-голямата част от времето Рос Калхън също си беше у дома, но така и не се показваше никому. Запитах се какво ли си мисли в момента… може би за кражбата на медальона? Или за нощта в библиотеката, когато не успя да овладее своите чувства?
В последвалите разговори той внимателно заобикаляше всеки намек за случилото се. Струваше ми се обаче, че е забелязал моята реакция — независимо от изпития алкохол. Минаваше време и постоянно очаквах нещо да се случи. Постепенно мисълта за нова среща с него ми ставаше все по-тягостна.
Вечерта на втория ден ми съобщиха, че той ме очаква в библиотеката. Сърцето ми се разтуптя. Не си спомням точно на какво съм се надявала, но във всеки случай изобщо не очаквах гледката, която се разкри пред очите ми: Рос Калхън, застанал зад огромното си писалище, впил в мен мрачен и студен поглед, точно както в деня на моето пристигане.
— Аз ви се доверих за някои неща и макар да не съм ви молил изрично, все пак очаквах и вие да ми се доверите, мис Стантън; поне за нещата, свързани с моето семейство.
— Какво имате предвид?
— Научавам от персонала, че през последните два дни дъщеря ми е била тежко болна. Изглежда, че Хопкинс е по-наясно с правата на един баща, отколкото вие. Моля ви да забравите всякакви фалшиви скрупули, с които се опитвате да предпазите околните от реалния свят. Настоявам за обяснение, Лавиния, каквото и да е то.
В живота се срещат ситуации, в които потребностите на другия придобиват по-голяма значимост от собствената порядъчност.
— Някой е дал отрова на Дамарис — отвърнах без колебание.
Бях подготвена за най-различни реакции от негова страна — шок, страх и дори гняв, че са го държали в неведение. Но се случи нещо неочаквано. Той ме изгледа хладно с вдигната вежда и отвърна с подчертано саркастичен тон:
— Вие това със сигурност ли го знаете или просто правите някакви си свои заключения?
— Резултат на наблюдения — отвърнах рязко. — Бяхме в музея и Дамарис не можеше да се движи. Тя пребледня, започна да се превива, стана й лошо, зави й се свят и почувства остри болки в корема. Наехме кола и я закарах до дома. Тук тя продължи да се гърчи, окъпана в пот, и след това загуби за малко съзнание. Заведох я в стаята си, тъй като, според собствените й думи, това е единственото място, където се чувства в безопасност.
— А не помислихте ли да извикате лекар?
— Дамарис поиска да й обещая, че няма да казвам на никого. — Не сметнах за нужно да въвличам в тази история и старата Меги. — Тя ми каза, че я тровят. Аз й съблякох дрехите, дадох й да изпие съответното средство, което предложи самата тя, и накрая й се удаде да… се освободи от всички вредни субстанции. Цялата нощ прекарах до леглото й — измъчваха я ужасни спазми и болки, но на заранта настъпи подобрение, макар че се чувстваше все още твърде слаба. Трябваше да обещая още веднъж, че ще си мълча за случилото се и няма да казвам на никого.
— И вие й обещахте, така ли?
— С оглед на нейното психическо и физическо състояние ми се стори уместно да го сторя. — Изправих се на крака и се опитах да придам на гласа си съвсем ежедневно звучене: — След това предприех някои проучвания и открих, че както симптомите, така и лечението съответстват на отравяне с арсеник.
— И как, според вас — запита Рос, — и е дадена отровата?
— По този въпрос съм в пълно неведение.
— А какво каза Дамарис? Не подозира ли някого от този дом или пък външен човек? Това не ви ли се струва малко странно?
Не отговорих. Паническият страх в очите на Дамарис, нейното отчаяно „Никой не иска да ми повярва“, всичко това бяха неща, които по различни причини не можех да му кажа. Мълчанието ми очевидно бе възприето като признание и затова добавих:
— Първата ми грижа бе нейното здраве. Всякакви излишни въпроси щяха само да я изнервят допълнително.
Рос смени темата и аз изпитах облекчение.
— Казахте, че сте предприели някои проучвания. Не ви ли дойде наум, че дъщеря ми може да е сторила същото?
— О, сигурна съм, че е така. Защото начините за лечение са й известни.
— Съществува и друго обяснение, до което щяхте със сигурност да стигнете и сама, ако сляпата лоялност не беше помрачила способността ви да разсъждавате аналитично. Никога ли не ви е хрумвало, че Дамарис може собственоръчно да е взимала отровата?