— Ще ви изпратя.
— Не. Недейте, Уорън — възкликнах и се втурнах през глава навън, което, опасявам се, не ще да е било твърде достойна гледка в очите на присъстващите. Трябваше да остана сама. За кой ли път ме връхлетя рояк мисли, които не бях в състояние да овладея.
По пътя към Марлбру Стрийт взех две решения. Не можех да отпътувам. Трябваше също да разбера какво се крие зад факта, че причината за смъртта на Изабела Калхън се държи в тайна. Ако обитателите на дома не проявяха готовност да ми кажат истината, аз щях да започна от другия край — с „Павана за двете сестри“ и гоблена. Бях решена още същата нощ да започна с реставрацията му.
Изкачих заледените стъпала пред къщата с твърда стъпка. В залата ме очакваше Рос Калхън.
— Елате веднага с мен. — Хвана ме за рамото, поведе ме към библиотеката и затвори вратата.
Този ден обаче ми бе дошло до гуша от подобни насилнически похвати.
— Как си позволявате?
— Как си позволявате вие да се измъквате от тук, за да си уреждате тайни срещи?
За момент загубих дар слово, и то по много причини. Внезапно ме изпълни гняв.
— Вие нямата никакво право…
— Като глава на този дом имам правото — прекъсна ме той хладно, — и задължението да попреча на обитателите му да ни създават лошо име. Уорън Слоун не е подходяща компания за вас и следователно вие няма да се срещате повече с него, ясно ли е?
— Спомням си, че точно вие бяхте този, който ме запозна с него, и то под този покрив.
— Да, като колега по работа. Не можех да предположа, че ще паднете дотолкова и ще общувате с него лично.
— Едва ли имате право да ми предписвате с кого да общувам и с кого — не. А що се отнася до неговото обществено положение — аз поех дълбоко дъх, — не съм си и помислила, че може да сте такъв сноб. Струва ми се, че е крайно неуместно образованият антиквар да се поставя по-ниско от разносвача на вестници и обущарчето.
Погледите ни се срещнаха като два кръстосани меча. В този миг всичко пред очите ми се завъртя и аз се извърнах. Стори ми се, че ще припадна. Не бях в състояние да го погледна, но когато заговори, вдигнах глава и забелязах, че най-сетне сме преминали окончателно рубикона, който отбягвахме от толкова време.
— Е, Лавиния — започна Рос и се усмихна принудено. Приличаше на човек, оставил тежък товар зад гърба си. — Май и двамата достигнахме вече до Термопилите. — При тези думи той завъртя между пръстите си малкия кинжал, с който отваряше писмата. В помещението не горяха лампи и профилът му изпъкваше ясно на мътната светлина, проникваща през стъклата, с отенък на лавандула.
— Трябва да се съглася с вас. Наистина нямам право, и не мога да си го присвоя. За другите не е съвсем безопасно да се сближат с мен — разбрах тази истина за себе си, макар и да ме боли.
— Може би — рекох, цялата разтреперана, — може би ще е по-добре да се ограничим с темата за Уорън Слоун.
— Тя също е опасна. И освен това е под вашето равнище, макар и не по причините, които приведохте тук по тъй очарователен начин.
— Той има ли нещо общо с медальона и сребърната табакера?
— Може би, още не съм съвсем сигурен. Съществуват други причини. Не мога да ви ги кажа и както самата вие подчертахте преди малко, нямам никакво право да поставям изисквания. Мога единствено да ви помоля. Моля ви, Лавиния, не се сближавайте с него. Ако не заради нас, то поне заради Дамарис.
Значи беше осведомен и по този въпрос.
— Просто не знам какво да ви кажа — отвърнах аз, след като помълчах малко.
— Аз също. Може би е най-добре да не казваме нищо. — Приближи се към мен, поколеба се за миг, след което пое ръката ми, поднесе я към устните си, поклони се и ме изпрати мълчаливо до вратата.
Изобщо през целия този ден се чувствах много объркана.
До вечерта валя сняг. Беше неделя и нямахме никакви гости. Марина също не се появи, но по-късно следобед Дамарис се почувства по-добре и слезе долу на чай.
Нейното присъствие смекчи напрежението и угнетителното мълчание, царящо между мен и Рос. Дамарис бе бледа и отслабнала, но ни засипа с порой от весели анекдоти. Отвреме — навреме в погледа й, който се местеше от мен върху баща й и обратно, се появяваше дяволито — лукаво изражение. Запитах се какво ли знае за нас. Предположих, че далеч повече, отколкото е нужно.
Тя остана долу и за вечеря, след което заубеждава баща си да ни изпее някоя от своите ирландски песни. Най-накрая успях все пак да я склоня — за мое и на Рос облекчение, че вече е време да се качи в стаята си. Наложи се да остана до леглото й, докато заспи. По нейна молба залостих вратите, водещи към коридора, а свързващата врата оставих отворена, въпреки че бих предпочела да заключа и нея. Уверих се, че е заспала дълбоко и се върнах в стаята си. Запалих лампата и извадих коша с работните принадлежности, както и едно увеличително стъкло, което бях взела от библиотеката.