Най-сетне гобленът бе отново в ръцете ми. Странно, но се разтреперих цялата и пулсът ми се ускори. Изведнъж се почувствах като невъзпитан зяпач, цялата тази игра ми се стори опасна и изпитах някаква ирационална благодарност към Дамарис за това, че ме помоли да залостя вратите. Разгънах тъмнобагрения гоблен на масата и увилите се едно в друго цветя заискриха насреща ми като малки, зли същества.
Първоначално възнамерявах да пристъпя към работата с привичната си дисциплинираност. Вместо това обаче позволих на малките фигури да приковат вниманието ми — под увеличителното стъкло те сякаш се съживиха и затанцуваха своя танц — своята бавна павана.
Бях жестоко раздвоена между две сили — въображението и стремежа към научна прецизност. Мислите ми се подгониха една — друга в търсене на някакъв скрит знак, а през това време погледът ми обхождаше дребните, безкрайно фини детайли. Лилия в косите на дамата, елегантен кавалер с кинжал на колана, кинжал, подобен на този, който съзрях сутринта в ръцете на Рос Калхън. Не биваше да мисля повече за случилото се. Трябваше да продължа. Друг мъж, с арфа през рамо… може би „в изкуствата тъй сръчен“? В ума ми отново изплуваха думите от песента на Дамарис:
Дали мъжът, в изкуствата тъй сръчен, бе Рос Калхън? Той разбираше нещо от художествените занаяти. И освен това бе започнал възхода си като пътуващ занаятчия. Не, не биваше повече да отклонявам мислите си в тази посока. Продължих нататък. Ето, сред тази група фигурки танцуваше и дамата с прочутото колие.
Увеличителното стъкло се изплъзна от ръката ми и падна с трясък на пода. Стените се люшнаха пред очите ми и започнах да се задушавам. Успях да видя огърлицата много ясно, но нещо в нея се различаваше от изображението й на портрета и от оригинала в кадифената кутия — тя имаше допълнително украшение. Дамарис ми бе споменала за него още преди месеци и тогава аз само кимнах, мислейки, че става въпрос за обичайния кръст или някоя перла с неправилна форма. Тук обаче пред очите ми искреше ален рубин, в обковка, изобразяваща змийска глава от ковано злато. Той премина само за миг пред погледа ми, но този миг бе предостатъчен. Познавах тази форма като самата себе си. Близнакът, точното копие на тази златна змия, се увиваше около пръста ми, около аления рубин на пръстена на Медичите.
Глава четиринадесет
Чувствах се като удавница, която с последни сили се бори с мрачните водни пластове. Задъхах се, гърдите ме заболяваха при всяко вдишване и издишване. Светлината в стаята бодеше очите ми, независимо че светеше една — единствена лампа. Сгънах гоблена механично и го сложих в шкафа. Също толкова механично се съблякох, приготвих леглото за сън и изгасих лампата. Завих се плътно, отпуснах се на мекото ложе и се оставих на мислите да ме понесат.
Два еднакви рубина, единият върху гоблена, а другият на пръста ми. Две еднакви змийски глави. Еднакви или може би една и съща? „Приличат си като две яйца“, би казала майка ми. Поръчах да й направят пръстен от рубина на Мериън. „Откъде го имаш?“, попита ме Дамарис. „Годежен пръстен ли е?“ Да, но аз не познавах баща си. Лавиния вече е пълнолетна и има право да научи истината. Мериън не искаше да й се възстанови имуществото. Какво имущество, какво възстановяване? В мен се надигна вълна от негодувание. Джъстис Робинсън се канеше да пише в Бостън. Дамарис ми изпрати писмо. В този миг пребивавах в този град и съзрях прочутата огърлица. Огърлицата на Рос Калхън и пръстена на мама.
Не, не биваше да допускам да ме увлече моето въображение. В случая не ставаше въпрос за антична трагедия, тук се разиграваше смъртоносна игра. Рос Калхън впи поглед в мен, сякаш пред очите му изплува някакъв Дух. Духът на майка му, както каза самият той.
Рос Калхън е познавал Джъстис Робинсън, който не беше мой чичо. Джъстис Робинсън и рубинът представляваха връзката ми с Бостън. Дамарис бе следващата брънка във веригата. А сега се появи и Рос. Имаше нещо, което ме задържаше на това място, нещо по-силно и здраво от дълга или кръвната връзка. Здраво като цялостна на един рубин и едно златно колие.
Опитах се да премисля всичко отначало.