Дамарис, какъв е произходът на колието?
Татко не е споменавал нищо по този въпрос. Но той е имал приятел, англичанин, който е бил първи офицер на кораба. Един ден двамата играли на карти някъде в Италия и приятелят му спечелил огърлицата от някакъв моряк. Избухнал пожар и офицерът загинал.
Нима този офицер е бил баща ми?
Преди много, много време майка ми е получила този рубин, украсявал някога огърлицата. Никой никога не ми е казвал нещо по този въпрос. Джъстис Робинсън например явно се е постарал добре и е запазил тайната. А аз пристигнах в Бостън, за да разбуля тази история. Вместо това обаче се запознах с колекцията Калхън и с легендата за двете сестри, но така и не открих нищо.
Един от прочутите отровни пръстени на Медичите. Кажете ми честно, Лавиния, никога ли не ви е хрумвала тази мисъл?
Някой тровеше Дамарис. Но Рос нали каза, че тя се трови сама?
Гласът на Уорън: Струва ми се, че съм виждал някъде тази змийска глава.
Дамарис пък споменаваше нещо за някакъв гоблен, за друг портрет, на който колието изглеждало различно, след завръщането си от Италия вече не бе виждала този портрет.
Моята приятелка Дамарис, която твърдеше, че майка й иска да я отрови за наказание. Уорън пък загатна, че нещата около смъртта на Изабела и болестта на Дамарис не са съвсем чисти. Има нещо гнило в Дания… Калхън обожаваше жена си.
Рос с изписаното в очите му страдание: За другите, не е съвсем безопасно да се сближат с мен… Проклятието на рода Калхън… Ние унищожаваме всичко красиво, което обичаме.
А мен убива неизпитана любов.
Кога рубинът е попаднал в ръцете на майка ми? Кога е бил снет от колието? И най-вече защо някой е сторил това?
Възстановяване на имуществото. И не дотам ясните слова на Дамарис: Татко спасил колието. Офицерът загинал.
Боже, нека заспя най-сетне!
Дълбокият, спасителен сън ме надви много, много по-късно.
— Дамарис — обърнах се към нея на следващата сутрин сякаш между другото, — песента, която си написала, ме заинтересува. Как откри сюжета? В книга ли си го прочела, някой разказвал ли ти го е или си си го измислила сама? — Лицето й внезапно се изопна и затова начаса започнах да импровизирам: — Реших и аз да пиша, както едно време в училище, ако си спомняш. Помислих си, че щом като ще се издържам от писане на поезия, по-добре де е още да не си заминавам и да не си търся работа.
Дамарис бе възхитена от идеята ми.
— Разбира се, това е прекрасно, Вини. — За щастие тя не знаеше нищо за уговорката между мен и баща й, както и за състоянието на издателския пазар. — Около нас витаят толкова много теми, за които си струва да пишеш. Двете сестри наистина са съществували. Една част от историята прочетох в една книга, която открих в мазето. Сюжетът ме заинтригува и продължих да търся.
— А защо този сюжет те заинтригува толкова много? — продължих да разпитвам. — Заради гоблена ли?
— Какъв гоблен?
— Ами този, за който ми разказа. Нали на него била изобразена легендата за двете сестри? — Някакво предчувствие ми подсказа да не й съобщавам, че съм открила гоблена. — Гобленът, на който е изобразена огърлицата. Нали чрез него се доказва, че именно Бианка от портрета е една от сестрите.
— Наистина не разбирам за какво говориш. — При тези думи тя ме изгледа с огромни, невинни очи.
— О, мисля, че разбираш много добре — отвърнах ядовито. — Моля те, не се опитвай да ме заблуждаваш, Дамарис. Знаеш, че те познавам твърде добре.
— При тези думи маската падна от лицето на Дамарис.
— Не продължавай. Предупреждавам те. — Точно закусвахме в стаята й. Тя рязко се изправи на леглото и впи тъмни, тревожни очи в лицето ми. — Престани да се ровиш в нашите семейни тайни. Опасно е.
— В какъв смисъл е опасно?
— Нали сама виждаш? Реших да се заема с историята за двете сестри и сега някой се опитва да ме спре, да ме накаже. Не се смея, тук стават такива неща. Върху рода Калхън тегне проклятие и то ще спре своето действие едва след смъртта ми…
Дамарис задиша тежко, после запищя истерично и започна да се гърчи от болка. Вкопчи се в рамото ми и след известно време заспа изтощена. Почувствах угризения на съвестта, и то не само защото се чувствах виновна, а и защото не бях съвсем сигурна дали приятелката ми не симулира отново.
Злото се рееше около нас, но можеше ли някой да каже дали първопричината са живите хора или пък всичко се дължи на спомените, изпълващи всеки кът в този дом? В някои моменти дори ми се струваше, че то изплъзва от самата мен, забулва разума ми и ме принуждава неусетно да поставям под въпрос неща, които само допреди миг са били съвършено ясни и сигурни.