Пръстенът на Медичите

Същия следобед аз се разрових без всякакво смущение из вещите на Дамарис и най-накрая открих едно копие на „Павана за две сестри“.

Живели нявга две сестри красиви,
едната горделива, силна,
а другата — чист, непорочен цвят,
косите й красяла лилии.

Ръка в ръка те сплели в танц,
що свързва любовта със смъртта.

С девича обич едната се дари
на чужденец, изискан кавалер.
Но другата със жалка страст
открадна алчно му сърцето.

Тъй една сестра ограби любовта,
що нявга чужда беше;
а другата, от мъка вкаменена,
отдаде се безспир на плач и скръб.

Но появи се мъж, в изкуствата тъй сръчен,
съзря той дамата прекрасна,
със лилии, вплетени в косите,
и в миг плени му тя душата.

Тъй вярната любов отблъсна той
и вслуша се в лъжата, що себе си
любов зове и минала любов уби…
Дойде смъртта и всичко покоси.

Сестричке моя, силна беше обичта ти!
А мен убива неизпитана любов.
Съдбата, коя ли тя от нас пожали?
То, времето безбрежно, ще реши.

Наистина, времето щеше да реши много неща.

Главата ме заболя. В този момент изпитах подличкия, детински импулс да избягам оттук, но, разбира се, не можех да го сторя. Задържаха ме толкова много неща — и хора, и доброволно сключени съюзи. Ужасявах се от мисълта, че трябва да сляза на вечеря, но все пак успях да се овладея. Марина най-сетне се появи след дългото си отшелничество, дойде и Дамарис. Двете изглеждаха направо съсипани и всяка от тях се бе вглъбила единствено в своя си проблем. Този път около масата се събраха всички обитатели на къщата, но приличахме не на семейство, а на негова карикатура. Сцената наподобяваше една Дюрерова гравюра: Художникът бе изкривил действителността съвсем мъничко, но ефектът бе поразителен — изображението вещаеше вече нещастия и гибел. Стараех се да не гледам в посока на Рос Калхън, а и той не ме удостои нито с един поглед.

— Наредих да върнат колекцията в зимната градина — обади се домакинът. — Утре сутринта Слоун ще дойде и ще продължи започнатата работа. Той предложи мис Стантън да се занимае с гоблените, ако това й доставя удоволствие.

Отпих бързо глътка вино, разчитайки, че никой няма да забележи треперенето на ръцете ми. Марина изглеждаше много учудена.

— Но защо, драги? Аз мислех, че ти не искаш да…

— Не забравяй, че твоето празненство наближава — отвърна Рос със саркастичен тон. — Слоун също има дързостта да ми обърне внимание, че Ню Йоркският музей го иска обратно и че той не може, както се изрази, „да кисне вечно тук и да си клати краката“. Помоли ме да съобщя същото и на теб, Марина. Много си го разглезила в последно време и той лека-полека започна да си позволява някои волности.

— Не мисля, че съм го разглезила чак толкова много — възрази тя остро. — Практически съм се отказала от празненството. Заради болестта на Дамарис. Ще се радвам обаче, ако най-сетне си осъзнал, че е крайно наложително тя да напусне това обкръжение.

— Оставаме тук. — Гласът му звучеше съвсем спокойно, но и без да го гледам почувствах, че му се наложи да овладее гнева си. По гърба ми преминаха студени тръпки.

— Добре, щом като мислиш така — забеляза Марина неопределено. — Впрочем, получихме вече цял куп покани за най-различни балове, коледни почивки и дамски сбирки. Името на Дамарис фигурира на всички списъци, тъй като вече е пълноправен член на светското общество. Все още не съм отговорила на никоя от тях.

— Разбира се, че ще ги приемеш, лельо Марина! — заговори Дамарис с ведър глас. — Нали към това се стремеше през цялото време. То се знае, че ще приемем.

— Да, но някои неща се промениха, детето ми. Ти бе толкова болна, пък и нали самата каза, че вече не можеш да издържаш?

— Това са минали работи. Този път ще се справя, лельо Марина. — Думите й прозвучаха като вещание на пророчица, прозряла неизбежната си съдба. Спомних си една от първите нощи в Бостън, когато тя каза с категоричността на баща си: „Всеки върши онова, което е длъжен да върши.“

След вечеря се оттеглихме на кафе в библиотеката. Дамарис запя. Ето, фигурата от гоблена се повтаряше… Дамарис изглеждаше ужасно, но заедно с това се държеше храбро, а от очите й струеше трескава веселост. Накрая тя запя песента, която сигурно е занимавала ума й цялата вечер, независимо от многобройните мадригали и староанглийски напеви, изпълнени от нея. Живели нявга две сестри красиви…

Тиха въздишка премина през цялото помещение сякаш присъстващите очакваха тази песен, за да се разтури нечия магия. Накрая Рос се изправи.