— Вече е късно.
— Да, аз също съм уморена. Утре предобед имам няколко срещи. — Марина си тръгна първа, последвана от Дамарис. Понечих да ги последвам, но Рос сложи ръка на рамото ми.
— Лавиния, болна ли сте?
— Боли ме глава. Трябва да ме извините, но…
— Сигурна ли сте, че няма нищо друго? — Гласът му бе загрижен и добродушен. — Вие почти не се хранихте тази вечер. И мълчахте през цялото време… Какво има? Не се захващайте с гоблените, ако не искате…
Трябваше да събера всичките си сили, за да не загубя самообладание и да не побягна презглава. Промърморих някакво извинение и си тръгнах.
На следващата сутрин Уорън ме погледна изпитателно в очите и също попита дали нещо не е наред. Беше ми по-лесно да позалъжа него, отколкото да устоя на погледите на Рос Калхън. Разтревожи ме обаче нещо друго: разкъсвах се между вътрешния подтик да запазя за себе си преживяното и потребността да се облегна на отзивчивото рамо на Уорън и да му доверя тягостните си наблюдения. Рос Калхън бе прав, Уорън Слоун представляваше опасност за мен, макар и по причини, различни от тези, които предполагаше той.
Какво огромно благо е човек да си има професия. Строгата дисциплина, която тя ти налага, ти носи заедно с това и душевно равновесие. Вероятно по съвсем сходен начин възприемат ежедневния си ритуал и обитателите на манастира. Съсредоточих се изцяло върху колекцията Калхън, забравяйки напълно както носителя на това име, така и привлекателния, отзивчив мъж до себе си.
Изпитах удовлетворение дори и от появата на Рос Калхън. Зад него някакъв прислужник носеше сандък, пълен догоре с гоблени. Работата по тях изискваше извънредна съсредоточеност както на ръцете, така и на ума. Всъщност очаквах Рос да направи забележка за един липсващ гоблен, но той не спомена нищо. Екземплярите, които ми донесе, бяха по-малки и изобразяваха религиозни теми. Взех този от тях, който изглеждаше най-лесен за работа, и избягах.
Един от прислужниците ме изпроводи до шивалнята до втория етаж и запали камината и лампите. В стаята стана уютно, независимо от зимния студ, царящ зад прозорците. Поръчах да ми донесат обяда горе и заработих трескаво, докато най-сетне възстанових гоблена напълно. Събудих се от транса, в който бях изпаднала — очите ми пареха, а гърбът ме болеше силно. Стрелките на големия часовник върху камината показваха пет и половина часа… Уорън сигурно вече си бе отишъл у дома. Реших да ида в зимната градина и да отдъхна малко сред цветята.
Както и очаквах, там нямаше никого. Лампите не светеха, но през клонките проникваше бледа зимна светлина и хвърляше мътни отблясъци върху съкровищата, разпръснати на работната маса. Не отидох при тях, а поех по тясна странична пътечка и не след дълго се озовах сред множество буйни зелени растения. За миг дори изпитах нещо като неприязън спрямо колекцията Калхън.
Между високата папрат открих малка скамейка. Седнах и се отпуснах сред уханната тишина. Така не бива да продължава повече, помислих си. От ден на ден усещах все по-остро ореола на злото, надвиснало над този дом, но в душата ми се бореха две сили: стремежът да проследя и открия причината за всички беди и страхът да направя съответните изводи. Нима не бях дошла в Бостън, за да открия коя съм? Да, но вместо това осъзнах какво представлявам и новото познание не ми достави особена радост. Просто не бях в състояние да реша кое е по-голяма проява на малодушие — оставането ми в Бостън или отпътуването ми от този дом.
Не знам точно колко дълго седях така, вглъбена в мислите си, когато долових шум от стъпки; приближаваха се по една от пътечките между лехите. Скрих се сред папратта, тъй като нямах настроение да общувам с когото и да било. Обаче стъпките, които не успях да различа поради меката настилка, не свиха към мен, а продължиха забързано по дългия коридор на отсрещната страна. До слуха ми достигна слабо изскърцване и хладен полъх разлюля листата до мен. Вдигнах учудено поглед. Нима и от външната страна на къщата имаше вход към зимната градина? Очевидно да, тъй като в този момент долових два гласа, които спореха за нещо шепнешком. Един от гласовете, тих, но принадлежащ несъмнено на Марина, внезапно се извиси:
— Казвам ви, че трябва да престанем. Разбирате ли какво ви говоря? Проявих слабост, не желаех хората да научат. Сега вече край. Така не може да продължава повече… — Последва отново неясен шепот, след което отново дойде ред на нейния глас: — Не съм съгласна. Край с кражбите, с подмените и цялото това лъготене. Опасно е, не разбирате ли? Non permetto…
Двамата се смълчаха. Внезапно се чу тихо възклицание, последвано от трясък на строшена глинена саксия. Отново настъпи тишина. Миг по-късно — шум на стъпки, забързани към вътрешността на къщата. Сърцето ми заби лудо. Изчаках и едва тогава се реших да изляза от прикритието си.