Беглото предположение, че пред очите ми ще се открие някаква ужасяваща гледка, не се оправда. Посрещна ме единствено тишината и упойващият аромат на цветята. Не видях никого. Врата също не открих; нямаше и никакъв признак, че такава изобщо съществува. Съзрях на пода само навени ледени кристалчета, сноп лилии в буца пръст и разпръснати парчета от саксия, съборена от лавицата.
Глава петнадесета
Гонгът за вечеря удари и аз заслизах към трапезарията. Внезапно обаче нещо ме накара да се спра на едно място — Уорън Слоун бе в залата и се усмихваше любезно насреща ми.
— Учудвате ли се, че ме виждате тук? Е, и аз се учудвам не по-малко от вас. Снегът престана да вали и навън времето е чудесно; затова се организира разходка с шейни в полза на музея. Дойдох да поканя маркизата, а тя пък ме покани на вечеря. След това всички заедно ще се повозим на шейна. Любезната домакиня най-любезно се съгласи да ни придружи. Вие също ще дойдете, нали?
Какъв хитрец! Искаше непременно да се види с Дамарис и, разбира се, нямаше да получи отказ, тъй като предлогът бяха интересите на музея. Нито за миг не се усъмних, че идеята с шейните е негова, макар че Марина спомена под сурдинка нещо за някакъв „щедър патронаж“ от страна на мисис Кабът.
— Необходимо ли е и Дамарис да идва? — импровизирах аз. — Не е ли още твърде слаба?
— Разбира се, че ще дойда — намеси се бързо Дамарис иззад гърба ми. — Казват, че шейните са отрупани с кожи и в тях човек се чувства като в пещ. Мечтая си за малко разнообразие и затова няма никакъв смисъл да ме разубеждаваш. А ако и татко дойде с нас, нашето щастливо семейство ще се събере в пълен комплект. Татко, нали ще дойдеш с нас?
По лицето на Рос се появи крива усмивка и той направи някакво подобие на поклон.
— Ако с присъствието си не смущавам младите, то с най-голямо удоволствие — отвърна той церемониално и ме погледна многозначително. И от двамата аз бях тази, която първа сведе поглед.
В трепкащото сияние на свещите и под погледите на вездесъщата прислуга ние петимата представлявахме наистина странна компания. Дамарис ни нарече „щастливо семейство“ и може би вложи ирония в думите си. Е, не бяхме нито особено щастливи, нито пък семейство в истинския смисъл на думата, но някаква невидима сила спояваше всички ни. С кого ли разговаря Марина в зимната градина, запитах се. Вгледах се в лицето й, но по него не можеше да се прочете нищо. Марина носеше рокля от тънка вълна с дълги ръкави, така и не разбрах дали по ръцете й има синини или не. Изглеждаше мила и очарователна както винаги, но сините кръгове под очите все още не бяха изчезнали. В най-добро настроение от всички ни беше, разбира се, Уорън Слоун, но дори и той бе нащрек и погледът му обикаляше дебнещо по лицата ни. Почувствах, че главата ме заболява.
В уговорения час шейната пристигна и ние забързахме навън. Някои от нас се бяха увили в кожи, а аз си облякох най-топлото палто и си сложих качулка. Косата на Марина се открояваше красиво на фона на самурената й кожа, а Дамарис бе облечена в палто от чинчила. Седалките бяха покрити с множество кожи, а отгоре им имате още одеяла, с които човек да се завие. Носът на шейната бе извит навътре като шия на лебед и образуваше нещо като малка пещера, в която щяха да седнат щастливците и недотам калените пътници. Няколко веселяци вече ни очакваха и охотно се отместиха, за да ни направят място. В главата ми забиха чукове и ми се зави свят. Не бях в състояние да осъзная нито къде ме настаняват, нито пък къде е Дамарис. След малко видях, че кой знае защо, тя се намира на известно разстояние от нас и седи до Уорън. На лицето й бе изписано очакване, а очите й искряха развълнувано. Внезапно до мен прозвуча познат глас.
— Настанихте ли се удобно, Лавиния? — Разбрах, че седя до Рос Калхън. От другата му страна се бе разположила Марина. Всички до един бяхме опаковани като пакети — точно като пословичните три маймуни, които нищо не чуват, нищо не виждат и въобще не си отварят устата. Аз бях тази, която избягваше да погледне злото в очите и дори не смееше и да си помисли за него. Не отвърнах на въпроса, а само притворих очи, мъчейки се да забравя всичко около себе си.
Успях да се успокоя донякъде, но не знам кое ми помогна повече — дали моята дисциплинираност или пък свежият зимен въздух. От бързото пътуване в ясната нощ болката ми утихна. На един завой шейната се наклони и Рос сложи ръка на рамото ми, за да ме задържи. Но когато излязохме отново на прав път, той не си я махна. Коледните камбанки, уханието на елховите клонки, оранжерийните теменужки, красящи дамските кожи, ледените кристалчета, които пареха страните ми, близостта на Рос, реката вълна на шубата му, кожената яка… всичко това ме потопи сред извечния свят на чувствата.