Накрая стигнахме до чудно хубава старинна къща. По прозорците блещукаха свещи, а вътре грееше голяма камина. По масите ни очакваха вкусни топли ястия и сладкиши, както и горещ пунш. След това се организираха най-различни весели коледни игри. Неведнъж до слуха ми долиташе пронизителният смях на Дамарис, но от един момент нататък престанах да й обръщам внимание. Танцувахме старинни танци, прозвуча и валс. До мен се озова и Рос Калхън, който обаче не ме покани. Не, той просто ме хвана за ръката, сякаш това бе най-естественото нещо на света и двамата се завъртяхме в ритъма на валса.
— Моля ви… не ми се танцува… главата ми се върти…
— Добре, но първо ще ми кажете какво става с вас.
— Откъде ви хрумна, че ми има нещо?
— В последните две седмици не сме обменили с вас и две думи. А си спомням, че преди известно време си казахме всъщност много повече, и то без да сме произнесли и дума. Мисля, че се разбрахме отлично и останах с впечатлението, че чувствата, които изпитвахте, не се различаваха твърде от моите. — Не бях в състояние да кажа каквото и да било. Той продължи да ме върти и ме поведе към някаква спокойна ниша, без да направи нито една погрешна стъпка. — Оттогава се е случило нещо. Променили сте се. Познавам ви добре и освен това не умеете да се преструвате.
— Напротив, изглежда, че изобщо не ме познавате! — извиках пронизително като Дамарис и отметнах глава. — А що се отнася до преструвките… нима всички ние не крием по нещо един от друг?
Изражението на лицето му се промени рязко.
— В никакъв случай не искам да ви досаждам, ако присъствието ми ви е неприятно — каза той хладно, поклони се вдървено и си тръгна.
След малко напуснах нишата силно смутена. Сблъсках се с Марина Орсини, която ме изгледа многозначително със симетрично разположените си очи.
Нямаше ли край тази вечер? Проправих си път до камината, отпуснах се в някакво кресло, чиято облегалка ме скри от погледите на останалите и се съсредоточа върху обзелия ме съвсем навреме пристъп на главоболие. Най-сетне празненството привърши, но дори и този факт нямаше да ми донесе облекчение, тъй като подреждането на пътуващите в шейната си остана непроменено. Отдръпнах се колкото се може повече от съседа си и се отдадох на размишления. Някои от младите кавалери се разпяха високо, очевидно под въздействието на изпития пунш. Първоначално припяваха всички, но не след дълго няколко школувани певци поеха нещата в свои ръце и зазвуча поредица от солови изпълнения. Сред тях бе и мис Кабът и гласът й се оказа учудващо добър. Тази вечер тя изглеждаше значително по-млада и по-жизнена от преди, вероятно поради отсъствието на деспотичната си мамичка. Уорън Слоун склони Дамарис да попее, но тя не избра „Павана за две сестри“.
Когато пристигнахме, Рос ми помогна да сляза, след което предложи ръка на Марина. Избягах колкото се може по-бързо в стаята си, тъй като болките в главата ми станаха непоносими. Налагаше се Дамарис да запази мечтанията си за следващата сутрин, когато със сигурност щях да й отделя повече внимание, отколкото в момента. Съблякох се набързо и се хвърлих в леглото. Леонардо, който очевидно цяла вечер се е чувствал пренебрегнат, скочи при мен, но тъй като скоро разбра, че не съм в настроение, се премести в съседната стая при Дамарис.
Няколко часа по-късно дочух в просъница тихо, жално мяукане. Начаса се събудих и седнах в леглото. Главоболието ми отлетя, сякаш не го е имало никога. Мяукането се повтори. Лео стоеше до леглото и драскаше по завивките. Телцето му потръпваше, сякаш се кани всеки миг да повърне върху брокатената завивка. Вдигнах го на ръце и… се вцепених от ужас: Задните му лапички висяха безжизнено, странно къркорене долиташе от гърлото му, на муцунката бе избила жълтеникава пяна, а тялото се гърчеше точно като спазмите на Дамарис.
Като спазмите на Дамарис…
— Дамарис! — Осъзнах, че крещя, едва когато думата стигна до слуха ми.
Сигурно е била вече будна, тъй като дотича на мига с угрижено лице и свещ в ръка.
— Вини, какво… — В този момент погледът й се спря на котето и изражението на лицето й се промени до неузнаваемост — О, Боже… не съм го сторила аз, заклевам се… — Бе пребледняла като платно и се разтрепери цялата. Блъсна ме по рамото и извика: — Бързо, викай Меги!
Огледах се безпомощно на всички страни и най-накрая успях да открия връвта с камбанката. Посегнах да я дръпна, но Дамарис ме спря.