— Лавиния? — Внезапно до мен се озова Дамарис. Очите й искряха като росни капки върху цвете, лицето й бе порозовяло и някак смекчено. — Отиваме на среднощна литургия. Идваш ли с нас?
Присъединих се като в просъница към останалите и се потопих в сиянието на морето от свещи. Около мен се носеше уханието на тамян, а до слуха ми достигнаха нежните ликуващи сопранови гласове на хористите. Видях свещеници във виолетови и пурпурни дантелени одежди. Насреща ми искряха кръстове и фигури на светци.
Коленичих, изправих се, отново коленичих и пак се изправих. Нима човекът до мен бе Рос Калхън? Случайност ли бе това? От яката на шубата му се носеше аромат на сандалово дърво. Свещеникът пееше с треперливия си глас молитви на латински. За пръв път в живота си присъствах на такава литургия. За пръв път от много месеци в душата ми настана покой.
След благослова тълпата от вярващи се изсипа пред църквата, на студения, свеж зимен въздух. Потокът бързащи хора раздели нашата група и внезапно се озовах до Дамарис. С треперещи пръсти тя се опитваше да закопчее кукичките на чинчиловата кожа и внезапно се хвана за сърцето.
Закопчах кожата вместо нея.
— Зле ли се чувстваш?
— О, добре съм — отвърна тя задъхана, но със сияещо лице. Привлече ме плътно до себе си и ми прошепна: — Толкова съм щастлива! Трябва да ти доверя една тайна, Вини.
— Дамарис! — долетя от входа гласът на Марина.
— Ще ти разкажа по-късно, когато останем насаме! — Дишането й се учести. — Да, лельо Марина, ей — сега идваме.
Един от деловите партньори на Рос Калхън ни закара до дома с колата си и Рос го покани на малка закуска. Къщата бе стихнала. Свещите на прозорците горяха още, но гостните помещения тънеха в мрак.
— Предлагам всички да идем в зимната градина. Наредил съм отново да запалят свещите по коледното дърво. — Рос се обърна към Дамарис, която буквално се вцепени при думите му. Там те очаква коледният ти подарък, миличко. А ако наистина искаш да ми направиш хубав подарък, ще дойдеш с нас.
Тя попремига няколко пъти, но после се изправи храбро.
— Добре, татко, наистина искам да те зарадвам — отвърна тя спокойно. На какво ли се дължеше този промяна в нея? Така и не можах да разбера дали сладката й тайна успя да разнесе сенките на миналото, или тя просто се подчини смирено на съдбата си? Дамарис се отправи заедно с другите към зимната градина. За миг се спря на вратата, лицето й пребледня за миг, но тя се овладя и прекрачи прага. Аз единствена забелязах състоянието й, тъй като всички останали бяха впили погледи в разкошното дърво. Седнахме на плетени столове, а Хопкинс сервира малка закуска. Изпитах възхищение от самообладанието на Дамарис. Макар и помръкнала, тя седеше изправена в тясно кресло с крехка прозрачна чашка в не по-малко прозрачната ръка. Запитах се какви ли мисли вълнуват ума й. Дали пред вътрешния й взор отново преминават ужасните мигове, преживени на това място или пък онази прегръдка, на която станах неволен свидетел, сподавила като наркотик спомена и е озарила цялото и същество. Е, сега Уорън щеше да дари Дамарис с усещането, че вече е жена тя желаеше това да стане и бе готова да плати съответната цена. Запитах се дали изобщо имам право да я упреквам за взетото решение.
Внезапно в отсрещния край на зимната градина долетя слабо шумолене от клонки. Към нас се заприближаваха едва доловими стъпки, заглушени от меката подова настилка. Внезапно в мен се събуди споменът от онази среща на същото това място, чиито мълчалив свидетел се оказах. Вдигнах разтревожена поглед към Дамарис и видях как очите й се разширяват и стават големи — големи. Вцепенена от ужас, тя се вторачи в мен, без да ме вижда. Разбира се, така беше! Точно така! Някой стоеше там и…
Шумоленето в клоните се засили, бръшлянът, който падаше от покрива като тежка завеса, се раздели на две и пред нас, весело усмихнат, неочаквано се изстъпи Уорън Слоун. Изсмях се облекчено на собствените си смешни страхове — въображение ми бе изиграло поредната си лоша шега! В този миг обаче погледът ми отново се спря на Дамарис. Тя бе бледа като платно, в очите й се таеше ужас, устните й се раздвижиха несъзнателно, но от гърлото не се изтръгна нито звук. Хванах здраво ръката й.
— Мила, попитах те нещо — обади се Марина с упрек в гласа.