— Да, лельо Марина. Прости ми. — С извънредно усилие на волята тя отмести погледа си встрани и сведе глава. Когато я вдигна отново, очите й изглеждаха съвсем безжизнени.
Покрай нас гостите продължаваха да разговарят безгрижно. Малко по-късно те се заизправяха един по един и промърморваха по няколко думи за сбогуване. Рос изпрати Уорън с едно кратко „adieu“, при което последният ми намигна весело. Изпроводихме гостите до вратата. Свещите по прозорците вече бяха изгаснали.
— Настъпи коледната утрин — рече Рос, гледайки часовника си.
— Не, още не — отвърна Марина, прегърна Дамарис през кръста и я изгледа изпитателно. Самата тя изглеждаше доста разтревожена, но гласът й бе топъл и дълбок. — Хайде, carissima, трябва да си лягаш. Виждам, че не издържаш вече. Ще пратя да ти донесат от любимите ти panettone и чаша мляко.
— О, няма нужда. Лавиния ще ми стопли от моето мляко — отвърна Дамарис глухо.
Тонът, с който изговори тези думи, вероятно направи впечатление на маркизата и тя изгледа племенницата си още по-съсредоточено. После се отправи към библиотеката и след миг се върна с малко пакетче в ръце.
— Утре трябва да спиш дълго. Както обикновено подаръците се раздават следобед, но този можеш да получиш още сега.
Дамарис кимна разсеяно и прокара ръка по челото.
— Права си, уморена съм. Лавиния, нали ще ми донесеш млякото… — При тези думи тя пое с усилие по стълбите, а Марина я проследи с поглед.
Откакто се опитаха да я отровят, Дамарис искаше нощем аз да й приготовлявам напитките. Макар и да разбирах добре съображенията й, невинаги ми бе приятно да слизам със свещ в ръка в мазето, където продуктите бяха разположени върху лед. Взех бързо стомна с мляко и се върнах при Дамарис. Тя седеше полусъблечена на прозореца и гледаше по посока на зимната градина. После посочи с ръка към чинията с бисквитите върху малката масичка.
— Мисля, че можем спокойно да си вземем, печени са за всички.
Реших, че не е много редно Дамарис да заспива с подобни мисли в главата и затова смених темата.
— Отвори ли си вече подаръка?
— Оставих го на масата. Можеш да го погледнеш. — Беше великолепна миниатюра от слонова кост в рамка от перли, изобразяваща млада жена в бароков стил. — Моята прабаба Орсини — поясни Дамарис. — Леля Марина знае, че открай време го харесвам.
Следователно Орсини бе моминското име на Марина. Колко странно — мислех си, че е вдовица, тъй като кой знае защо свързвах титлата „маркиза“ с омъжена жена. Дамарис продължаваше да си седи отпусната и затова реших малко да я пораздвижа.
— Искаше да ми кажеш някаква тайна, нали?
Тя само поклати глава.
— Не сега. Чувствам се изтощена. Може би утре. А сега ще бъдеш ли така любезна да ми стоплиш млякото.
Изпълних желанието й, подсладих млякото с малко захар и ванилия от личните си запаси, които съхранявах в своя шкаф. Сложих Дамарис да легне и се върнах бързо в стаята си. Запитах се каква ли е причината за нейния страх. Понечих да отмахна брокатената завивка от леглото, но в този момент забравих и Дамарис, и всичко друго на света.
Върху възглавницата лежеше малко пакетче, не бе трудно да отгатна кой го е изпратил. Пуританското ми съзнание нашепваше да не отварям подаръка и да го сложа настрана. Но явно присъщото женско любопитство, погубило някога Пандора, не бе чуждо и на мен, защото без да се замисля взех пакетчето и го отворих.
Увит в памук, аз извадих медальон на Челини от блестящ емайл и ковано злато, изобразяващ малка релефна фигура на Атина, богинята на мъдростта. Приложената картичка не бе подписана, но почеркът на Рос ми бе познат.
Избрах този начин да Ви направя подарък, за да не стана свидетел на Вашето неодобрение. Моля Ви, не отхвърляйте този малък знак на голямата ми благодарност.
Дали щях да чуя Дамарис по-рано, ако не се бях вглъбила толкова в собствените си мисли? Не знам. В следващите няколко дни постоянно се питах колко ли пъти Дамарис е трябвало да вика, докато до слуха ми достигнат слабите звуци, изтръгнати от смъртния й страх. Открих я да лежи сгърчена до леглото си с разкривено лице. До нея имаше прекатурена чаша с раз ляно мляко.
Този път нямах време да викам Меги. Бръкнах с пръсти в гърлото й, както постъпих и с Лео и закрещях за помощ.
Глава шестнадесет
Мигновено дотичаха всички обитатели на къщата — Рос, Марина, обърканата прислуга и Меги, предвидливо взела със себе си необходимото лечебното средство. Виждах ги, скупчени над нас, като отразени в криво огледало. Рос се приведе над дъщеря си, след това се изправи и хвана за рамото стоящия до него прислужник, който не можеше да си намери място от притеснение.