— Какво се въртиш още тук? Бягай веднага да повикаш доктор Мартинсън! Можеш да вземеш палтото ми от гардероба. И побързай!
В този момент Марина извика:
— За бога, та нали така всичко ще излезе на бял свят! Нека Меги се погрижи за нея. Никой не бива да узнава каквото и да е.
Рос я изтласка встрани.
— Сега това няма значение. — Той приклекна до Дамарис, взе я от прегръдките ми и силно я притисна към себе си. Приближи се и Меги и се опита да й налее в устата доказалата качествата си смес, но без успех. Спазмите, които разтърсваха Дамарис, бяха толкова силни, че тя просто не успяваше да преглътне каквото и да било. Гледката, на която присъствах, бе ужасяваща и противна наложи се да събера всичките си сили, за да не припадна. Марина дори не бе в състояние да гледа, тя ни обърна гръб и разтреперана се хвана за рамката на леглото.
Лекарят пристигна след цяла вечност. Кръгът около Дамарис се разтвори, за да направи път на мъжа с деловия поглед. Дамарис все още лежеше на пода оставихме я на мястото й, защото всяко движение можеше да й навреди. Тя изглеждаше толкова окаяна и безпомощна, че начинът, по които стояхме и я гледахме, изведнъж ми се стори направо неприличен. Притворих очи и се заслушах в конкретните въпроси, задавани от лекаря, въпроси като „Тези пристъпи често ли се повтаря!?“ или пък „Да не би да е яла развалена храна?“.
— Чувстваше се добре цялата вечер — започна да твърди Марина с ясен глас, а Рос додаде спокойно:
— Когато отидохме да спим, всичко бе съвсем наред.
Лекарят кимна важно с глава и промърмори нещо като „остър гастрит“. Внезапно цялата сцена около мен прие съвсем ясни очертания. Вгледах се в лицата на хората около мен: Всички до един затворени, готови да мълчат докрай, само и само някоя страховита истина да не стигне до слуха на външния свят. Меги посрещна моя обвиняващ поглед с угрижени, умоляващи очи… Тази мила, добродушна, опърничава и безкрайно вярна Меги! Рос изглеждаше хладен и невъзмутим, но зад тази си обвивка той страдаше ужасно. Ако Дамарис го бе видяла в този момент, никога не би се усъмнила в обичта му към нея. Но дори и в този драматичен миг той не бе склонен да проговори.
— Вие по-добре опитайте да я лекувате срещу отравяне с арсеник, отколкото срещу гастрит — чух собствения си глас да нарушава настъпилото мълчание.
От всички страни към мен се отправиха възмутени погледи. Лекарят също изглеждаше потресен.
Съвсем друго лечение… тежко обвинение…
Рос се намеси с овладян глас:
— Да, имаме основание да смятаме, че е поела арсен. — При тези думи лекарят изведнъж се активизира, изгони ни от стаята, зараздава кратки и енергични разпореждания на прислугата и позволи единствено на Меги да остане. Отвън, пред вратата на Дамарис, внезапно ми прилоша. Олюлях се и се хванах за парапета.
— Какви са тези ваши хрумвания? — обърна се рязко Марина към мен. — Ако тя е взела отрова, отговорната сте вие. Вие сте тук, за да я пазите. Вие сте пренебрегнали по недопустим начин своите задължения. Допусках, че ще ни помогнете, но съм се заблуждавала.
— Млъкни! — прекъсна я Рос остро и тя се отдалечи. Почти не осъзнавах какво става, тъй като се бях вкопчила в парапета и се молех единствено да не припадна. Рос сложи ръка на рамото ми. — Лавиния, вие…
Не му отговорих. С усилие на волята се изправих, отидох в стаята и заключих вратата зад себе си.
Не се съблякох и изобщо не се опитах да заспя. Седях вцепенена на кушетката до камината, не виждах нищо и не чувах друго, освен звуците от повръщане в съседната стая. След известно време Дамарис спря да повръща; първите отблясъци на коледния ден се прокраднаха в стаята. Изправих се с вдървен гръб от мястото си, отидох до прозореца и опрях лице в стъклото. Запитах се какво ли означава тази тишина в съседната стая. Вече не си спомням колко време стоях така, може да са били и часове. На вратата се почука и Меги влезе с поднос в ръце.
— Трябва да закусите добре, мис. Днес никой не иска да иде в трапезарията и да се храни там, нали?
— А Дамарис как е?
— Нуждаела се най-вече от почивка, твърди лекарят. — По лицето на Меги се появи подигравателно изражение. — Вече не повръща, бедничката, и изглежда, че в нея не е останало нищо от оная дяволщина. Тя си лежи неподвижно в леглото и докторът казва, че ще трябва да почакаме, докато се събуди. Тогава щяло да се разбере ще я бъде ли или не. Изпрати ме да си ходя, а тя, мъничката ми, толкова се страхува. Той ми вика, че трябвало да се наспя. Аз не съм на себе си от притеснение, а той ме праща да спя, как ви се струва? И като няма какво да върша, взех, че приготвих закуска и ви я донесох.