Когато излязох от службата, навън вече се здрачаваше и малки снежинки се сипеха от небето. Почувствах се ужасно самотна. Спомних си едно от предишните посещения в църквата. Тогава Уорън Слоун ме очакваше пред изхода и ме предупреди, че Дамарис се намира в опасност. Може би в момента дори и не знаеше, че Дамарис отново се е разболяла. Реших, че със своя безгрижен маниер той непременно ще ни посети в коледния ден; особено след интимната сцена, на която присъствах предната нощ.
Върнах се в къщата и Хопкинс ме пресрещна с вестта, че лекарят е навестил болната още няколко пъти и че състоянието на Дамарис се е подобрило, макар и все още да не дошла напълно в съзнание. О, да, мистър Слоун също минал оттук и той, Хопкинс, го осведомил накратко за нещастния случай, след което гостът, загубил ума и дума, напуснал къщата. Следователно и прислугата бе единодушна — нещастен случай и нищо повече. Естествено, скандалът в семейството трябваше да се потули на всяка цена.
— Чаят ви очаква в салона, мис.
Не бях в настроение да пия чай, но все пак си взех една чаша. Та нали правилата за добро поведение съществуват, за да бъдат спазвани. Те придават на човек известна увереност и му помагат да се овладее. По тази причина се преоблякох за вечеря и слязох в трапезарията. Рос и Марина бяха вече там — очевидно и те като мен се бяха съобразили с тази атавистична потребност. Независимо дали е имало убийство или пък някой се е самоубил, човек е длъжен да запази самообладание, най-малкото, за да не разочарова персонала. Благодарих Богу за съществуването на тази вездесъща прислуга, която не позволяваше на лошите мисли да ни обсебят докрай.
Така премина коледният празник, така безчестната смърт засенчи светото рождество. Веднага отхвърлих тази мисъл от себе си. Дамарис трябваше да живее.
Цяла нощ валя сняг и небето се проясни едва на следващата сутрин. Лекарят ни посети още веднъж и отново дочух познатите звуци от съседната стая. Следобед на вратата ми се почука. Отворих — пред мен стоеше мрачен Рос Калхън.
— Лекарят настоява да се съберем веднага в стаята на Дамарис.
Замрях от ужас.
— Тя не е…, нали?
— О, не. Нещо повече — отново е в съзнание. Лекарят иска да установи точно какво е поела и как е станало това. Очевидно смята, че сме длъжни да присъстваме. — Устата му се изкриви в подигравателна усмивка. — Трябва да напише доклад и никой не може да му попречи.
В разкошното легло Дамарис изглеждаше съвсем мъничка и безпомощна, напомняше ми онова дете, което познавах още от пансиона. Никога не я бях виждала толкова слаба и болна. Но зад крехката й външност се криеше железен характер — над главите ни тя бе вперила тежък, неподвижен поглед в прозореца. Марина бе потресена от външния вид на племенничката си, повече дори и от мен. Тя се извърна встрани и заплака тихо. Рос стоеше неподвижен до нея и по лицето му не можеше да се прочете нищо.
Очевидно лекарят не бе никак склонен да го залъгват с празни обяснения. Той заговори на Дамарис със сериозен, бащински тон, обясни й какво се е случило. От думите му стана ясно, че непосредствената заплаха вече е отминала, но че: Бяхте направо с единия крак в гроба, да, така е, дете мое. Сега обаче сме изправени пред въпроса по какъв начин сте погълнали тази опасна субстанция. Преди всичко сме длъжни да установим дали става дума за небрежност или пък е налице преднамерено действие. Така например, мила малка госпожице, поели ли сте вчера някаква храна, до която останалите не са се докосвали?
— Но аз нали ви казах вече, че… — намеси се Марина.
Лекарят обаче я прекъсна рязко:
— Попитах детето, уважаема госпожо, не вас.
— Дамарис, отговори му — обади се Рос в този момент. Запитах се какво ли щеше да се случи, ако Дамарис спомене нещо за покойната си майка.
— Всичко това са безсмислици — достигна до слуха ни ясният, детски глас на Дамарис. — Дължи се на чиста небрежност.
— Е, не съм съвсем сигурен дали…
— О, да — увери го тя — можете да бъдете напълно сигурни. Просто не съм улучила дозата. Взех арсена по собствено желание. Заради тена на кожата.
Всички без изключение се вторачихме смаяни в нея.
— Ами да, много дами от светското общество го правят — продължи да бъбри тя бодряшки. — Арсенът придавал на кожата интересен, привлекателен отенък на бледност. Както виждате, точно така и стана. В момента арсенът е на голяма мода в Бостън. Прочетох за този негов ефект в една книга.
— И коя е тази книга?