— О, забравила съм вече — отвърна тя уклончиво. — Подмяташе се някъде из къщи. И така, докторе, съставете доклада си и ще го подпиша. Сега обаче искам да си отдъхна. Много съм уморена…
Развълнувани, ние поехме към вратата, забелязах обаче, че всички останали се чувстват безкрайно облекчени от изхода на тази история. В този миг Дамарис извика:
— Може ли Лавиния да остане при мен за няколко минути? Трябва да поговоря с нея. Само с нея.
Марина запротестира — все пак мястото до Дамарис по право се полагало на нея, тя била нейна леля и в качеството си на такава чувствала отговорност за племенничката си. Рос обаче изобщо не й обърна внимание, избута безмълвно присъстващите навън, затвори вратата зад себе си и ме остави насаме с Дамарис, проявила толкова неподозирани сили и желязна твърдост.
— Защо стори това с мен, Вини? — попита тя.
Изгледах я смаяна.
— Какво искаш да кажеш?
— Друго нито съм яла, нито съм пила. Единствено млякото, което донесе от избата и приготви сама в стаята си, защото ти имах доверие. Никой не е бил в допир с млякото ми, единствено ти… Кажи Вини, защо го направи?
— Но нали ти току-що каза, че…
— Казах, че съм погълнала отрова — отвърна тя прегракнало, — защото не исках да те изобличавам пред другите. Сега обаче трябва да знам какво те е подтикнало да ме отровиш.
Това бе някакво безумие, как можех да й обясня, че…
— Но ти нали мислеше, че майка ти…
— Тази нощ майка ми не е била тук — отговори тя с безизразен глас. — Ти обаче беше. Ти защо не пи от това мляко? Още вчера ми направи впечатление и трябваше да се сетя за някои неща. — Сега вече разбирах прекрасно какво имат предвид хората, когато говорят за странната, необорима логика на душевноболните. — Защо, Лавиния? Заради Уорън ли? Или заради татко? Но аз изобщо нямаше да ти преча. Или си изпратена от майка ми? — При тези думи тя задиша тежко и гласът й премина в писък.
Импулсивно тръгнах към нея, но тя ме изблъска обратно. Нямаше смисъл да продължавам, бях напълно безпомощна. Преди да тръгна обаче, успях бързо да я попитам:
— Вчера искаше да ми довериш някаква тайна, нали?
— Сигурно си сънувала. Не съм казвала нищо подобно — отвърна тя някак насила и в очите й се появи странен блясък. Тя знае, помислих си, че знам, че ме лъже. Но защо го прави?
Вече не ме свърташе в стаята и излязох. Медицинската сестра влезе вътре, но преди това не пропусна да ме изгледа застрашително. Краката ми се огъваха под тежестта на тялото, а в главата ми биеха чукове.
Беше ясно едно: Дамарис си вярваше. Каквото и да ни свързваше с нея в миналото, то вече не бе актуално. Отгоре на всичко обвиненията й не бяха никак безпочвени: Несъмнено отровата се е съдържала в млякото. Освен, мен наистина никой друг не се е докосвал до него. Аз бях тази, която го наля от голямата делва в избата и после го понесе нагоре по стълбите…
Захарта. Захарта и ванилията. Държах ги в шкафа си, но всеки имаше достъп до тях. Завтекох се в стаята си, дръпнах нервно резбованата врата и панически вперих поглед в дълбините на шкафа.
Захарта и ванилията бяха изчезнали.
Глава седемнадесет
Прегърнала колене, седях вцепенена на ръба на кушетката и неудържимо треперех, независимо от жегата в стаята.
Убийство. Или най-малкото опит за убийство. Очевидно отровата е била сипана в личните ми запаси, нямаше друго обяснение за изчезването им. И ако това беше вярно… При тази мисъл стомахът ми се сви. Който и да бе сипал отровата, изобщо не се е интересувал, че и аз може да умра. Защото нощем често пиехме заедно с Дамарис някоя от нейните напитки. Или е трябвало да умра и аз… Но защо? Може би защото знаех много?
Но какво знаех всъщност? Отчаяно се опитвах да си припомня всички факти, разполагах ги по един или друг начин и ги подреждах като експонатите на колекцията, сякаш така щях да спра треперенето си и да внеса порядък в разбърканите си мисли.
Дамарис се страхуваше. Това бе изходната точка. Майка й бе покойница. Дамарис бе отпътувала, след това се върнала от Италия и от този момент започнала да се страхува.
Бостън. Мястото, където гордите и древни родове на Орсини и Калхън бяха смятани за досадни новобогаташи и пришълци, които трябва да се изолират от светското общество. Мястото, където майката на Рос Калхън бе починала в бедност и което той обвиняваше за смъртта й. Където майката на Дамарис бе умряла по страховит начин и Дамарис хвърляше цялата вина върху себе си. А Рос? Кого обвиняваше Рос?
Колекцията Калхън. Колекцията, дебютът на Дамарис, планираната галавечер — всички те замислени, за да унизят и посрамят Бостън. Защото градът се е отнесъл несправедливо към майката и жената на Рос Калхън.