Уорън Слоун, пристигнал от Ню Йорк, за да състави опис на сбирката — презиран от Рос Калхън и обичан от дъщеря му. Аз, Лавиния Стантън, специалист — антиквар, дъщеря на неизвестен баща. Питомница на Джъстис Росън, прочут познавач на изкуствата, свързан по някакъв начин с Рос Калхън. Аз, довереница на Дамарис, посветена в страховитите й кошмари. Сънища. Страхове. Видения. Дамарис, която вярваше, майка й я посещава нощем. Суеверната и вярна Меги, която вярваше на фантазиите й. Отново Дамарис, убедена, че я тровят. Рос обаче смяташе, че се трови сама. Аз, изложена на гибелната атмосфера в този обикновен дом — въобразявах ли си или наистина зад това се криеше някакъв по-дълбок смисъл? Дали той ме наблюдаваше в необитаемата стая, когато търсих Лео и открих изчезналия гоблен? Изчезнал портрет. Повреден гоблен, фалшифициран медальон, фалшифицирана сребърна табакера.
И интриги. Интриги, изобразени на гоблени, интриги на ниво. Предпазливо и двусмислено преплетени нишки в „Павана на две сестри“. Две красиви сестри, едната добра, а другата зла; може би Изабела и Марина? И още — някакъв чужденец и познавач на изкуствата. „И накрая смъртта, този дом се случиха лоши неща, мис“, бе казала Меги, спомена също и дявола и прелюбодейката. Марина беше любовница на Рос Калхън. „Но аз изобщо нямаше да ти преча“, спомена Дамарис покрай другото. Говореше за мен и Рос. Тогава не обърнах внимание на тези думи, но в момент се изчервих. Следователно Дамарис бе в течение на нещата. Затова ли се опитваха да я отровят?
Интриги. Уорън, ухажващ тайно Дамарис. Подбудите — състрадание, истинска привързаност и себичност. Дамарис, която го окуражава, макар и прозряла замислите му. Уорън — вероятно влюбен в мен. Той знаеше прекрасно, че небрежната, иронична дружелюбност беше ответната форма на близост, която можех да приема. Уорън, разкрил тайната на пръстена сякаш така, между другото. Уорън, смръщил вежди, промърморва: „Странно“. Струва ми се, че съм виждал някъде тази змийска глава. Повреденият гоблен, смятан дълго време за изгубен, единствената брънка, свързваща огърлицата на Калхън и пръстена на мама.
Интриги. Тайнственият разговор в зимната градина. Гласът на Марина. Какво ли изразяваше? Заплаха? Предупреждение? Тя знаеше за кражбите и спомена също за някаква опасност.
Нямаше смисъл да продължавам, изобщо не бях в състояние да стигна до някакъв приемлив извод. И все пак нещо ми казваше, че съм съвсем близо до решението на проблема и че ми е нужен един — единствен детайл, който ще обясни всичко. Не знаех обаче в каква посока да търся. Внезапно този въпрос престана да ме интересува. Рос и Марина, например, бяха убедени, че болестта на Дамарис се дължи на самата нея, на нейната неуравновесеност, на вътрешната й потребност да се самонаказва, на импулсивния й стремеж да ни привърже към себе си. Можех да възприема тази теза и да предоставя на тях двамата да разрешат този проблем. Та нали те носеха отговорност за нея? Марина буквално запокити истината в лицето ми: Откакто пребивавах в този дом, в него се случваха единствено беди и нещастия.
Не биваше да идвам на това място. И то по много причини. Осъзнавах това от известно време. Вторачих се в неизмеримите глъбини на пръстена, а рубинът заискри насреща ми като бликнала кръв. В този миг пръстите на другата ми ръка инстинктивно посегнаха към змийската глава и натиснаха издаденото езиче надолу, точно както ми показа Уорън в сладкарницата. Камъкът отново отскочи и освободи малко, плоско отвърстие.
Но ако предния път по ъгълчетата на отвора бяха останали единствено следи от някакво средство за почистване на благородния метал, то в този момент той бе пълен до половината с белезникав прашец. Обзе ме някакъв безименен ужас, задъхах се и бързо натиснах камъка обратно. Може и да прибързвах с изводите си, но в този момент едва ли имаше сила на този свят, която да ме накара да последвам привичното си любопитство и да опитам този прах. Постепенно твърде неясните ми предчувствия и подозрения кристализираха в точно определено твърдо убеждение.
Дори и да се бе отровила сама, Дамарис никога нямаше да сипе прашеца в пръстена ми, за да отклони подозренията към мен. Поискаше ли да ме обвини, тя можеше просто да огласи предположенията си пред останалите. Ако вземаше периодично арсен, тя идеше да е наясно с дозировката и нямаше да поеме смъртоносно количество. Освен ако наистина не е искала да се самоубие. Но защо ще иска? На Бъдни вечер тя бе щастлива, направо извън себе си от щастие. Бях твърдо убедена в извода ся, и то не само поради страстната прегръдка, на която бях свидетел; достатъчно бе да си припомня израза на лицето й след среднощната литургия и задъхания й глас: „Толкова съм щастлива! Трябва да ти доверя една тайна, Вини…“ В онзи миг цялото й същество сияеше. Какво ли бе станало с нея след това? Имаше ли нещо, което да я накара да посегне на живота си?