Градинската порта зееше и внезапно над каменните стъпала се разтвори черната входна врата. Успях да съзра и част от осветената вътрешност на къщата. Зад мен кочияшът вече снемаше багажа ми. Той пристъпи до мен и прошепна едва доловимо:
— Вие сте желан гост тук, мис. Младата господарка много държи да знаете това.
Какъв сърдечен жест, помислих си. Понечих да му благодаря, но той вече се занимаваше със своите си работи. На входа ме очакваше някаква фигура с доста строг вид. Вдигнах глава, нощният вятър раздвижи перата на шапката и те докоснаха тила ми. После се заизкачвах с твърди стъпки по стъпалата на вила „Калхън“.
Икономът имаше вид на персонаж, излязъл от книгите на Оливър Голдсмит. Покани ме в хола и ми посочи твърд стол, облечен в сатен. Почувствах се някак неловко. Огледах се — помещението бе просторно, с блестящ паркет, а по стените висяха старинни картини в златни рамки, които се губеха в здрача. На следващия ден тук щеше да нахлуе светлина. На горните етажи имаше коридори, свързани помежду си с вито стълбище. Те обграждаха хола като галерии. Един — единствен миг бе достатъчен, за да поема в себе си всички тези впечатления. Внезапно някаква врата се отвори, една дама пристъпи в помещението и аз начаса забравих всичко около себе си.
Като дете наблюдавах веднъж как някакъв молец танцува привидно безгрижно на фона на светлината. Той изглеждаше целият от злато, а светлината покрай него сякаш помътня. Когато пред мен се изправи маркиза Орсини, си припомних тъкмо тази гледка.
— Мис Стантън? Аз съм Марина Орсини. Радвам се, че дойдохте при нас.
Гласът на тази жена притежаваше богатството и пълнозвучието на църковен орган. Освен това бе и добродушен. Стори ми се, че се смалявам и ставам съвсем незначителна.
Маркиза Орсини бе сякаш цялата от злато. Като коприните и кадифените драперии в картините на старите италиански майстори. Червеникаво — златисти къдрици обрамчваха класическото чело. Кадифената одежда в златистокафяв цвят бе с безупречна кройка, а тежките обици хармонираха с тъмната топазена брошка, придържаща шалчето от фини дантели на врата й. Изправих се, трудно сподавяйки детинския импулс да направя реверанс, както ме бяха учили в училище.
— Сигурно сте уморена от пътуването и искате да си отдъхнете. Слугата веднага ще занесе куфарите ви горе. Madonna santa! — В този миг тя пребледня и отскочи рязко назад, сякаш някой я е ударил. Идеше ми да потъна в земята от неудобство.
Леонардо бе изскочил от коша си и по стар обичай се бе настанил върху кадифения шлейф на маркизата. Очевидно искаше да покаже на целия свят, че не е изтърпял всички тези трудности, за да го пренебрегват след това. Като добра домакиня тя би трябвало да го утеши с мляко и хляб, а дори и с глътка коняк — любимото му питие. Моят котарак изглеждаше фантастично на фона на кафявото кадифе и безспорно осъзнаваше този факт. Колкото и да бях объркана, гротескното в тази ситуация, както и странното поведение на маркизата, достигнаха до съзнанието ми. Защото я обзе не гняв — нещо, което бих разбрала — а чист страх.
Вдигнах на ръце Леонардо, който съскаше и дращеше, хванах здраво лапичките му и се опитах недотам свързано да обясня защо съм взела животното със себе си.
— Наистина съжалявам много, че ви изплаши — бяха думите, с които завърших оправданията си.
— Не ме е изплашил. Просто Дамарис не бива да влиза в съприкосновение с котки. Разболява се от тях. — След тези думи тя ме освободи с небрежен жест. — Вие, разбира се, няма да пускате животното от стаята си. Наредила съм да ви настанят в синята стая на третия етаж. Шивалнята е точно до вас и, както виждате, всичко се нарежда отлично.
Така, сега вече положението ми в този дом бе повече от ясно — не съвсем гостенка, но в замяна на това малко повече от слугиня. Задишах тежко, стараейки се да сдържам езика си. В този момент някъде от горните етажи до нас достигна топъл, златист лъч светлина и един задъхан глас извика:
— Вини, скъпа!
С развяна нощница Дамарис се спусна надолу по стъпалата, като се подпираше с две ръце за перилата. Все още си беше такава мъничка и нежна, а светлата й коса се стелеше по раменете. Стори ми се, че времето е спряло и ние двете сме все още в пансиона. Тя се втурна насреща ми с разтворени ръце и аз я притиснах нежно в прегръдката си.
Вгледах се внимателно във фините черти на лицето й и забелязах, че вече не е дете. В нейните очи се таеше познание, присъщо по-скоро на възрастните. Клепачите й бяха натежали от сълзи, но цялото й лице сияеше. Самата тя се смееше задъхано, точно както някога.