Уорън се разположи срещу мен и ме загледа някак неопределено.
— Вие сте права, разбира се — изрече накрая. — Аз… как да се изразя… аз положих сърцето си в краката на Дамарис и тя ми оказа честта да приеме моето предложение. — Той вдигна предупредително ръка. — Не казвайте нищо. Знам прекрасно как ще реагира нейният любящ татко. За това и двамата мълчим като гробове. — Опитът му да придаде на думите си хумористичен отенък пропадна. — Може и да се заблуждаваме, твърде е възможно и нищо да не излезе от тази работа. Но си казвам: Нека да опитаме, щом като това я прави щастлива!
— Да разбирам ли, че намеренията ви не са сериозни?
— Как можете да си помислите такова нещо? — отвърна той остро. — Напротив, съвсем сериозни са. Но аз съм човек — реалист и осъзнавам съвсем ясно, че по един или друг начин някой ще се опита да предотврати един такъв брак.
— Всъщност, какво точно искате да кажете?
— На Дамарис е поднесена отрова — продължи Уорън открито. — Оттогава не ме допускат при нея. Тя връща писмата и цветята, които й изпращам. Бог знае какво й се разправя по мой адрес.
Той всъщност все още не бе наясно, че спрямо него тя не храни никакви илюзии. А освен това… — Причината сигурно е друга — започнах аз. — Тя направи едно откритие, което я накара да се замисли. Наблюдавах лицето й в зимната градина. Вие се появихте иззад бръшляна, но сякаш преди това стояхте там скрит известно време, нали? Като в засада. Очевидно видяното е събудило някакви спомени в нея.
Дамарис, чиито мисли постоянно кръжаха около зимната градина; и Уорън, който всъщност често говореше за неща, които не би трябвало да знае…
— Вие… вие бил ли сте на това място и преди? — запитах аз, следвайки интуицията си. — Искам да кажа, преди семейството да отпътува за Италия, преди смъртта на Изабела? Впрочем, познавахте ли лично майката на Дамарис?
Зададох този въпрос напосоки, но изведнъж Уорън стана много сериозен и се замисли. След малко той изпусна въздух през устата си — прозвуча като безкрайно дълбока въздишка.
— Да, това е възможно обяснение за поведението й спрямо мен — изговори той бавно. — Може би дори — Бог да ми е на помощ — за отровата, в случай, че си е направила неверни изводи или ако… — Той преглътна тежко. — Да, познавах майка й. Бях млад оптимист, събуден и жаден за знания, влюбен в един свят, който не бях в състояние да си позволя. По това време бях, така да се каже, чирак на един реставратор. Изпратиха ме на работа в една бостънска галерия, едновременно с това имах задачата да открия ценни произведения на изкуството за своя истински работодател. И един ден тя дойде в галерията.
— Кой, майката на Дамарис ли?
Той кимна утвърдително.
— Стоях на върха на една стълба и си правех тайно записки за една точно определена картина — в каталога на галерията тя бе записана като незначителна творба, но аз имах основания да смятам, че става въпрос за много важно откритие. Точно в този момент ме извика един глас. Тя бе застанала в основата на стълбата и гледаше нагоре. Нареди ми веднага да сляза, за да се качи тя и да разгледа картината. Бе облечена от глава до пети в бяло, любимия й цвят. Изкачи се по мръсната стълба, но по роклята й не полепна нито прашинка. Когато заслиза обратно, ме помоли да я подкрепям за ръката.
— Как изглеждаше? — попитах тихо. — Опишете ми я.
— Кой, Изабела ли? — В гласа на Уорън се прокрадна топла нотка. — Тя бе като чисто злато. Всичко в нея, дори косата и тъмните й очи, бе увенчано от златно сияние. И тя, както и сестра й, притежаваше способността да печели хората, но беше, как да кажа, много добра по душа. Забелязах това й качество още първия ден. Каза, че оценката ми е вярна и картината представлява голяма ценност. Мъжът й непременно щял да я купи, а аз трябвало да получа своя дял и нямало нужда да казвам каквото и да било на работодателя си. Тя продължи и след това да се интересува от моето развитие и понякога ми уреждаше една или друга сделка. Бе истинска дама и й бях благодарен. Нищо повече. Не бих се осмелил никога. А ако Дамарис си е помислила нещо друго, значи се заблуждава ужасно.
— Бяхте ли там по време на инцидента? Тя спомня ли си за вас?
— Разбира се. Та нали тя ме повика. — Очевидно имаше предвид Изабела. — Изабела притежаваше сведения за някаква сделка, от която щях да спечеля. Не биваше да се показвам никому, за да не се разнесе слухът, че проявява предпочитание към някой от търговците. И така, откликнах на поканата й, но още с пристигането си разбрах, че в зимната градина има и други хора. Скрих се зад бръшляна и зачаках търпеливо. Внезапно отекна писък…