Той затвори очи, след което продължи сухо:
— Ето защо мога да разбера по-добре от останалите какво е преживяла Дамарис. Защото аз само чух какво става, тя обаче е била непосредствен свидетел на нещастието!
В стаята се възцари тишина, единствено огънят в камината пращеше тихо.
— Разнесе се миризма на изгорял плат — изрече той бавно. — И освен това се чуваше нещо като цвърчене на разтопена мазнина, което продължи дълго след като затихнаха виковете. Не се наложи да погледна натам, но гледката, все едно, ме преследва до ден — днешен… това красиво, мило лице… Не ме забеляза никой. Спазми тресяха тялото ми, но все пак успях да се отдалеча бързо. Вече нямах никакво желание да оставам в Бостън. Върнах се в Ню Йорк, съсредоточих се върху работата си и успехът ме споходи.
Тази зима музеят в Ню Йорк ме изпрати служебно в Бостън — маркизата търсела специалист, който да окаже помощ за представянето на колекцията Калхън. Знаех с какво се занимава Изабела в Бостън. Струваше ми се, че… е, добре, за да бъда съвсем честен, ще кажа, че намеренията ми до голяма степен съвпаднаха с тези на великия Калхън. Работата по колекцията ми даде възможност да увековеча спомена за Изабела и да поставя на колене тези, които я бяха унизили толкова много. Нямах никакви проблеми, тъй като бях непознат в този дом. И така, дойдох тук.
— Да. И на това място се запознахте с Дамарис.
Уорън кимна.
— Запознах се с Дамарис. Сравнени, двете с майка си са като цветна пъпка и разцъфтяла роза. Розова пъпка, която онези двама горделиви идиоти систематично се мъчат да унищожат. Заради майка й бях решен да не допускам това престъпление.
— Аха, заради това значи сте й предложили женитба.
Не вложих ирония в думите си, но изглежда е прозвучало точно по този начин, защото Уорън ме изгледа с подозрение.
— Също заради Дамарис и, разбира се, заради самия себе си. Аз наистина я обичам, Лавиния.
Повярвах му. Но за мен бе ясно и още нещо. Независимо от уверенията му, че й се е възхищавал чисто платонически, Уорън Слоун е бил и дори все още бе влюбен до уши в Изабела Калхън.
— И какво ще правим отсега нататък?
— Сега — рече Уорън решително, — сме длъжни по някакъв начин да предпазим Дамарис. Мен не ме допускат при нея. А освен това тя няма и да ме изслуша. Ако е вярно това, което казвате. Не можете ли да я вземете със себе си в Ню Йорк и дори, ако се наложи, да я отвлечете?
— Не мога да се върна в Ню Йорк. Аз… не притежавам нищо там, нито семейство, нито каквото и да било имущество. Просто бях на работа в този град, но закриха мястото.
— Съжалявам, мислех си, че… Но няма значение, най-важното в момента е някак си да скрием Дамарис на сигурно място. Струва ми се обаче, че е време да си тръгвате, Лавиния. Може да открият отсъствието ви. Все ще ни хрумне нещо в следващите дни.
— Мислите ли наистина — попитах бавно, — че споменът за този страшен ден може да накарал Дамарис да изпие сама отровата?
— Съществува и още една възможност. — При тези думи Уорън ме изгледа много особено. — Никога ли не ви е идвала наум? Дамарис е убедена, че носи отговорност за смъртта на майка си. А Рос буквално обожаваше жена си… със страст, граничеща с лудост.
Тази идея ме смути толкова дълбоко, че едва по пътя към дома си спомних нещо, за което исках да попитам Уорън: Дали той е бил онази тайнствена личност, с която разговаря Марина в градината.
Рос. Помъчих се да прогоня от себе си версията, за която загатна Уорън, но тази мисъл се настани трайно в мен като червей в зряла ябълка.
Въпреки снежната виелица успях най-сетне да се добера до Марлбру Стрийт. Прозорците на къщата светеха до един, а в библиотеката можах да съзра Рос, застанал неподвижно пред камината. Можех ли да мисля за него като за низвергнат ангел? Да, разбира се, но в поемата на Милтън се говореше и за други неща, например за сключени съюзи, които после се разпадат. Внезапно там, сред студа и снежната буря, ме озари прозрение: Който и да бе той, каквито и качества да притежаваше Рос Калхън, той и аз бяхме сключили безмълвен, но нерушим съюз.
Глава осемнадесет
На самия новогодишен ден в Бостън, както и в Ню Йорк, бе прието да се ходи на гости и да се приемат гости. Гражданите украсяваха отново къщите си, приготовляваха се празнични трапези, сключваха се нови приятелства, а старите се заздравяваха. Навсякъде ехтяха смехове, навсякъде младите флиртуваха и разбира се, тук — там беглите познанства прерастваха в светски или делови контакта. Както можеше и да се очаква, в дома Калхън декорът остана непроменен — болестта на Дамарис трябваше да се пази в тайна с цената на всичко. „Онези двама горделиви идиоти“, бяха думите на Уорън. Не знаех как да се отнасям към тази гордост — дали да й се възхищавам, да я презирам ли или просто да й се надсмея.