Спомням си много добре чувството на благодарност, което изпитах заради целия този новогодишен маскарад. Бях истински благодарна, тъй като в навалицата просто нямах нито време, нито възможност да се отдам на собствените си тревожни мисли. Опасявах се, че по-късно, когато се върнех в стаята си, нямаше да намеря покой. Оказа се, че съм се лъгала; може би, защото и аз попрекалих с портвайна. Веднага заспах дълбоко и този път малките пъргави фигурки от гоблена не смутиха съня ми със съдбовния си танц.
На следващата сутрин Марина и Рос вече седяха на масата в трапезарията и разговаряха за най-обикновени неща. Планираха да отпътуват с кораб за Италия веднага щом състоянието на Дамарис се подобри. В разговора бе засегнат и въпросът за предстоящото празненство.
— След няколко дни смятам да посетя мадам Кабът и да я известя, че тържеството ще трябва да се отложи, тъй като възнамеряваме да прекараме остатъка от зимата в Италия. Тя няма да бъде доволна от това развитие на нещата, обаче ще бъде безсилна да предприеме каквото и да било. — Никога досега Марина не бе говорила толкова открито. — Прислугата вероятно ще научи истината, а може вече и да я знае, но няма да издаде нищо. Благодаря на Всевишния, че нисшата класа проявява лоялност спрямо своите работодатели.
— А твоят мистър Слоун? — пожела да узнае Рос с хладен глас.
— Той не е моят мистър Слоун. — При тези думи Марина смръщи вежди. — Да, той наистина представлява проблем. Съмнявам се обаче, че ще застраши кариерата си с непредпазливи дрънканици. Впрочем, драги, дали не можеш да дадеш назаем част от колекцията си на неговия музей, поне за известно време?
— Не — отговори Рос остро. — И ще му го кажа ясно и категорично. Той нали щеше да идва насам тази сутрин?
— Да, приключил е вече с оценката и настояваше да ти я покаже за мнение. Учудена съм, че все още го няма, след като познавам склонността му към ранни посещения.
Наближаваше обяд и аз отново се захванах с гоблените. След известно време слязох в трапезарията, но от Слоун нямаше нито следа. Това ми се стори странно, тъй като много добре знаех, че буквално е обсебен от желанието да стъпи в този дом. Защо пропуска този тъй изгоден шанс, помислих си. Внезапно в ума ми изплуваха драматичните му слова на сбогуване: „Но те много добре знаят какво значи да действаш благородно.“ Какво ли точно искаше да ми каже?
Тъкмо стигнахме до десерта, когато в трапезарията нахлу разтревоженият Хопкинс.
— Искат да говорят с вас от полицията, сър. Човекът чака отвън и иска да разпита всички обитатели на дома.
Рос присви вежди. В този момент през ума ми преминаха точно две съвсем различни възможности. Можеше да става въпрос, например, за откраднатите експонати от колекцията Калхън. Да, но бях почти сигурна, че Рос не е обявил изчезването им пред полицията; той настояваше да вземе в свои ръце тяхното издирване. Другият вариант бе доктор Мартинсън — не бе никак изключено в него да са възникнали подозрения относно начина, по който Дамарис е поела отровата. В този момент Марина, пребледняла като платно, зашепна възбудено в ухото на Рос нещо за някакъв скандал. Той се приведе към нея, прегърна я нежно през раменете и я изведе от трапезарията. Този интимен жест буквално проряза сърцето ми, но се помъчих да не дам израз на чувствата, които ме завладяха.
Хопкинс, очевидно не знаейки към коя обществена прослойка да причисли полицая, го бе оставил да чака в предверието. Към нас пристъпи набит мъж със съвсем обикновена външност.
— Извинете ме, че ви притеснявам в този неподходящ час, но възникнаха известни трудности и сметнах, че можете да ми помогнете. В дома има ли още някой, който да е бил тук вчера?
— Дъщеря ми — отвърна Рос кратко. — Болна е и от няколко дни е на легло. Не е нужно да я притесняваме, инспекторе!
— Както желаете. Ще ви помоля обаче за вашето разрешение да разпитам прислугата. — В тона му се долавяше всичко друго, само не и молба.
— Добре, ще сторя за вас каквото мога. Но нека преди това отидем в салона, за да седнат дамите. — Тонът на Рос бе доста остър, но инспекторът не му обърна никакво внимание. Той просто се приближи до едно от по-широките кресла в салона и се строполи в него. После извади от джоба си някакъв бележник и зачете записките си, като си плюнчеше пръстите, преди да отгърне следващата страница — навик, които ме отвращава и до ден — днешен.